— Я млъквай! — сряза го Ана-Мария. Тя тутакси схвана накъде бие Хък с неговия навик вечно и на всичко да се подиграва. Очевидно по перверзната му логика тази наука трябваше да се нарича Нищология.
— Това, което ти наричаш гени, Кахануи, просто е материално въплъщение на благоволението на Нищото. Двамата използваме различни думи за едно и също нещо. — Гласът на шамана все така продължаваше да глъхне сякаш идваше от отвъдното. — А за съдбата не си прав. Всеки човек сам си кове съдбата според чергата.
— Таоа нарича черга наследената ни генетична структура, щурчо. Става дума за частично ограничена от нашите гени предопределеност. Толкова ли не схващаш!? Язък, че толкоз време общува зад гърба ми със сър Арчибалд — както обикновено застана на страната на своя Таоа Ана-Мария, но в тонът й нямаше капчица злъч. От него по-скоро лъхаше на сладка нега по щастливия завършек на неотдавнашния боксов мач в пещерата.
Хък пропусна край ушите си въздебеличкия й намек. Той се насили да влезе в тон с драматизма на момента. Неговият приятел изглежда контактуваше с извънземието и изпитваше сериозни трудности в общуването с Великото начало. Дожаля му за стария медиум. В края на краищата човекът се бъхтеше за неговото благо.
— Добре, Таоа. Но защо казваш, че баща ми вече само донякъде разполага с благоволението на Нищото. Да не намекваш, че е започнал да го губи?
— Изглежда е така, Кахануи — прошепна Пакеекее и се наложи Хък да се наведе, за да го чува по-добре. — Последния път, когато е върнал към живот тялото на някогашната ти приятелка, душата й не се е прибрала в него. Не зная дали той съзнателно й е забранил или просто тя вече не му е била подвластна. Но все си мисля, че баща ти е започнал да губи земната си сила, която черпи от Лоното на живота. Тя не отслабва, защото баща ти остарява, а по-скоро — обратното. Струва ми се, че баща ти вече е станал повече човек, отколкото тики, и остарява, защото тази сила отслабва. Опитвам се да надникна в Нищото, но аз съм най-обикновен таоа и нямам достъп до Лоното на живота. Усещам само, че нещо не е наред.
Гласът му все повече отслабваше. Шаманът вече беше напълно вцепенен.
— Нищото май има някакви сметки за уреждане с баща ти… — промълви той.
Гласът му взе да чезне. Само устните му помръдваха. Внезапно тялото му се отпусна и мъченикът се строполи на пясъка с разперени ръце. Огрени от призрачно нащърбената луна, до него кротко си блещукаха стъклениците на Хогбен.
23. Кон за кокошка
Старият Хогбен мигом усети чуждото присъствие и се озърна. В дневната му нямаше жива душа. Той се поколеба само за секунда. Съсредоточи се и щракна с пръсти. Стаята се озари от неземна светлина. Някъде по средата и близо до високия таван, където в хорските къщи бе обичайното място на електрическия глобус, се мяркаше сияние, което напомняше на кълбовидна мълния.
— Ааа, господин Пакеекее, изглежда в бързината сте си забравили някъде тялото. Разбирам ви. Случват се такива работи. И моята застаряваща снага вече взе да не ми харесва. Наистина, така е много по-приятно човек да се разхожда… И доста по-здравословно — мрачно добави той.
Заревото лекичко си пулсираше и сякаш изобщо не схващаше, че тъкмо на него говорят. Хогбен завъртя люлеещия се стол така, че по-добре да вижда безмълвната аура. Не бе по силите му да изхвърли натрапника, затова се настани по-удобно, залепи блага усмивка на мрачното си лице с преждевременно състарените момчешки черти и се приготви за дълъг спиритически сеанс:
— Предполагам, че сте дошли да приберете жена си, както ви обещах вчера — продължи монолога си Хогбен, защото вътрешното му усещане, че няма да получи отговор, се засилваше. — Дааа. Тя вече е жива и здрава, но ми изглежда доста младичка… Май че ние, и двамата с ваша милост, имаме нужда от освежаване, а, господин Пакеекее?
Душата на шамана явно не бе от приказливите, но този път поне реагира. Тя плавно заплува покрай тавана. Багрите й преливаха от синьозелено към моравочервено. Приближи се на цял метър до домакина, но все така си оставаше полупрозрачна и нетленна. На Хогбен взе да му омръзва да си говори сам. Тоя светофар на тавана си играеше с него и го дразнеше. Шаманът явно трудно се справяше с осиротялата си душа. Трябваше да го накара да се размърда, а не да се мота като някаква летяща чиния из собствените му покои.
— Както казах, господин Пакеекее, жена ви е жива и здрава, но трябва да призная, че от вчерашния следобед насам ситуацията малко се промени. Вече действат някои нови фактори, които ние, двамата с вас, нямахме благоразумието да отчетем.