Ралица: — Извинявай, че те прекъсвам Синтия, но трябва да допълня нещо. Макар че отказа да застане пред камерите на Си Ен Ен, губернаторът на Френска Полинезия категорично заяви пред нашия специален пратеник в Таити, че никога не е изпращал каквато и да било дипломатическа нота нито в Чечня, нито в Русия.
Синтия: — Ралица, разбира се, че не се съмнявам в кореспонденцията на уважавания ни колега, но той просто препредава официалната дипломатическа реакция на властите във Френска Полинезия. А аз разполагам с факти и очевидци.
На екрана се появи друго маскирано лице. Хък се взря внимателно в него. Беше женско и всъщност бе забулено по мюсюлманските традиции. Замени го нов кадър, в който доскорошният водач на чеченската съпротива генерал Дудаев пиеше от златна чаша. Записът беше направен с любителска камера и в долния ъгъл отчетливо се виждаха денят и часът, в който са снимали покойния вече генерал — точно една седмица преди да бъде убит. После екранът отново се изпълни от лицето на забулената жена.
Синтия (продължава след драматична пауза): — И очевидците твърдят, че златната чаша, която току-що видяхме в ръцете на генерал Дудаев, доскоро е била част от държавното съкровище на Свободна Чечня. Нещо повече. В научния паспорт на тази историческа ценност, която доблестните воини на генерал Дудаев си възвърнаха след неотдавнашния революционен грабеж в прочутия Елмазен двор в Москва, недвусмислено е записано следното. (Екранът се изпълни от лист със ситни букви на кирилица.) Цитирам: „Ритуална чаша от Нуку Хива, заграбена от руски царски офицер по време на колониалната експанзия на руския царизъм в Тихия океан в началото на XIX век и законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.
Ралица и Синтия отново бяха заедно в своите „прозорци“ на екрана. Ана-Мария мълчаливо спря записа, като не откъсваше очи от Хък. Върна го малко и отново го пусна на забавен каданс.
Генерал Дудаев пиеше вода от златна чаша.
Нищо особено. Но без никакво съмнение това беше същата оная чаша, от която бе започнала цялата тупурдия. Въпросът беше как е попаднала в ръцете на Дудаев? Нито Хък, нито Ана-Мария знаеха отговора.
— Нямаше смисъл да връщаш записа. Това са старите кадри, дето ги гледахме онзи ден — раздразнено рече Хък. — Не смяташ ли, че документът, който размахва оная дама от студиото, е фалшификат?
Ана-Мария вдигна рамене.
— Естествено. Вижда се и с просто око. Работата е там, че не знам кой й го е пробутал?
— Не можа ли да разбереш? — не се стърпя и несправедливо я упрекна Хък, макар да му беше пределно ясно, че ако тя имаше някакви сериозни подозрения, досега щеше да се похвали.
— Съжалявам. Може би е онзи тип, който след малко ще видиш — сконфузи се Ана-Мария, че не се оказала на нужната висота в очите на любимия.
— Добре. Давай нататък — махна с ръка Хък.
Ана-Мария върна малко записа и го пусна отново. Никак не й харесваше, че Хък е толкова напрегнат. През последните няколко дни той направо се съсипваше.
Синтия: — „…законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.
Ралица: — Разбирам, Синтия, но моля те да поясниш каква е връзката на тази чаша със смъртта на генерал Дудаев.
Синтия: — Уверявам те, Ралица, че връзката е много дълбока и непосредствена. Преди всичко съм длъжна да направя едно изключително важно уточнение. (На екрана се появи импровизираното студио в Грозни. Зад някакъв параван се открояваше тъмен силует. Той дяволски напомняше профила на баща му от черно паспарту, който след яростен спор за реализма в изкуството Модиляни изряза с един замах през 1918 година в „Ротондата“.) Абсолютно достоверен източник направи следното заявление специално за Си Ен Ен. Цитирам: „Този така наречен руски царски офицер всъщност е бил чеченски поданик и е заемал отговорната служба на втори заместник-началник на руската колониална експанзия в Тихия океан в периода от 1803 до 1806 година.“ Край на цитата.
— Спри малко — нервно рече Хък. — Дай стоп-кадър на човека зад паравана.
Този път Ана-Мария изостави приличието и с помощта на компютъра проектира десетократно увеличение на кадъра върху бялата полукръгла стена на хола. Хък се загледа като хипнотизиран в силуета. Струваше му се, че гледа до болка познатия портрет, захвърлен преди доста години в килера, и отказваше да повярва. Все пак се насили и попита: