— Да, Таоа. На младини много пътувах с баща си и тогава използвахме хиперпространствените скокове. Но все той ме водеше, така че си падам малко чапа в тая работа — нервно прихна Хък. Смехът му отекна в сипея и заглъхна, без Пакеекее въобще да реагира. Той се принуди на сниши гласа си, за да не прилича на варварин в катедрала. — Наистина, не съм опитвал, но предполагам, че сам няма да се справя. Често съм си мислил, Таоа, дали тези скокове не са нещо като пътуването извън времето, само че на далечни разстояния. На Земята обаче, доколкото знам, баща ми използва само традиционните возила. Винаги съм смятал, че той просто мрази да бърза за където и да било.
— А замислял ли си се, Кахануи, как точно пътуваш извън времето, както ти наричаш надпреварата с вятъра? — лаконично попита Пакеекее.
Той очевидно преследваше някаква цел с въпросите си и методично тласкаше разговора нататък. Хък се смръщи, мъчейки се да си спомни какво имаше предвид неговия приятел Клифърд Саймък, когато казваше, че времето е най-простото нещо.
— Веднъж ми обясняваха, но май не съм сигурен, че схванах точно механизма. Искаш ли да питам Ана-Мария?
— Не. Аз вече знам отговора.
Таоа млъкна и двамата продължиха да крачат, хвърляйки самотни сенки по девствения плаж досущ като Робинзон и Петкан. Само дето си бяха разменили ролите. Вълните ги следваха по петите и припряно изтриваха следите от стъпки им, сякаш плановете на двамата приятели оскверняваха Земята. Всеки бе отредил важна роля на другия в предстоящите събития и се чудеше откъде да подхване деликатната си мисия.
— Таоа, това важно ли е?
— Да, Кахануи. Важно е. Най-вече за баща ти! — Пакеекее говореше тихо и у Хък се създаде впечатление, че приятелят му си подбира думите. — Когато решиш да се надбягваш с вятъра, ти просто позволяваш на душата ти да напусне тялото. Тя за миг става самотна блуждаеща душа, напълно подвластна на благоволението на Нищото. — Старият шаман съвсем заби поглед в пясъка. — И Нищото тутакси я призовава да се яви пред него. Ако нямаш открити сметки за уреждане, Нищото прехвърля тялото ти на желаното от теб ново място и позволява на душата ти да се върне в него. И понеже Нищото е навсякъде и никъде, ти не губиш много време и винаги побеждаваш… — Таоа най-сетне изправи глава и го погледна в очите. — Всеки път, когато се надбягваш с вятъра, Кахануи, ти за малко умираш и пак се раждаш досущ като океанските вълни. Това е нещо като сън в лятна нощ. Когато заспиваш, всяка вечер душата ти също се отделя от тялото, но не го напуска, а само кръжи около него. — Пакеекее се спря. — Всички хора, които живеят в мир с душата си, всъщност могат да се надбягват с вятъра, но мнозина изпитват панически ужас от малката смърт, Кахануи. Те не смеят да позволят на душата си да напусне тялото дори за миг от страх да не я загубят. — Таоа се замисли, но тръсна глава и решително продължи. — А има и такива, които се боят, че са натрупали много дългове към Нищото.
Всеки достолепен академик щеше да получи мозъчен удар от терминологията и доказателствата на стария шаман, но Хък не беше кабинетен учен. Той внезапно схвана какво се опитваше да му внуши неговият приятел.
— Значи според теб, Таоа, баща ми има проблеми да прескача до Нищото. Такава ли била работата?
— Той се страхува, че ако се отбие там, Нищото просто няма да го пусне да си отиде.
Хък си помисли, че нещата се подреждаха много добре. Точно такава присъда заслужаваше баща му на съдебния процес, който бе замислил. Той отдавна мечтаеше да запрати стария Хогбен с еднопосочен билет в Нищото и дълго време, може би дори завинаги, да не му види очите. Досега не му беше ясно само как да го направи и се уповаваше единствено на необятните способности на Ана-Мария, но ето че Таоа му показа как да настани баща си в бленувания асансьор към ешафода. Оставаше само да убеди стария шаман да заеме съдийската скамейка и накрая да натисне копчето за последния етаж, поощряван от тромпета на Майлс Дейвис.
Хък се вдъхнови и реши да кара направо:
— Таоа, смятам утре да изправя баща си пред лицето на Темида.
— Това не е ли една от вашите стари богини? — тъжно се усмихна Пакеекее. Не се наложи да моли за малко помощ своя приятел. Той сам се натискаше да му съдейства да изпълни задълженията си по договора с Хогбен.
— Да, Таоа. Богинята на справедливостта. Искам да призова баща си в съда и те моля ти да бъдеш съдията. Знам, че тази работа ти е при сърце. От половин век никой в селата наоколо не е изразявал и капчица недоволство от твоите присъди. Ти си най-мъдрият, най-моралният и най-етичният човек, когото познавам. Освен това не си член на нашето семейство и съм убеден, че ще можеш да отсъдиш по съвест. Аз ще бъда обвинител — разпали се Хък. — Вече съм осигурил и защитник. Много добър защитник. Той ми има зъб.