— Таоа няма да се върне. Усещам го — прекъсна спора им Ана-Мария, вперила очи в небитието.
— А, такааа! Втасахме я сега — стресна се драконът и главите му оклюмаха като повяхнали цветя.
— Сигурна ли си? — разтревожи се и Хък.
— Да.
— И какво ще правим сега? — затюхка се холографното чудовище.
— Ще трябва да прескочим до Нищото — решително рече лъвицата, застинала като сфинкс на брега на небесния океан.
— Не ща! — изписка драконът. — Там е тъмно и студено и ще хвана вякоя пневмония.
— Ти пък откъде знаеш? — полюбопитства Хък, без да се надява на смислен отговор.
— Че нали, когато се разхождаме с моята неземна мома всеки път се отбиваме там.
— И ти, холографно изчадие, усещаш, че минаваш през Нищото? — втрещи се Хък.
— Присмял се хърбел на щърбел! Ти си изчадие, при това хогбеново! Ако ти се налагаше да зъзнеш като мен, и ти щеше да го усетиш на гърба си, глупако.
— Ей, ей, я си дръж езика. Ще ти кажа аз кой е глупак!
— Пак започна. Ако искаш да знаеш, съдебното заседание отдавна приключи. Или си просиш нов иск за обида на длъжностно лице? — важно рече драконът и се изпъчи.
Внезапно сфинксът им се озъби и те се укротиха. Лъвицата изчезна и те послушно я последваха по петите.
Върнаха се в дома на Хогбен. Освалд спеше в очакване на господаря си, а зверилникът се бе сдобил с нов член. Фауфау — покойната жена на Таоа — правеше компания на зомби-принцесата под кварцовата лампа.
— Тях какво ще ги правим? — подвоуми се Хък, докато разглеждаше с интерес хубавата полинезийка, която бе накарала мъдрия шаман да си загуби ума.
Но лъвицата беше предвидила всичко. Тя грабна папагала под мишница и рече:
— Освалд го вземаме с нас, а зомбитата ще оставим тук, докато открием душата им.
Отидоха в кухнята. Таоа беше обезвредил магията и този път Хък лесно отвори тежката като на банков трезор врата на фризера. Но фризерът не беше никакъв фризер.
Вътре наистина беше тъмно и студено, но старият Хогбен просто бе обсебил един от входовете към Нищото, пръснати из цялата Вселена подобно на коралови отвърстия, и най-нагло го бе превърнал в килер за зимнината си. Сред пушените свински бутове, бурканите с туршии, кацата с кисело зеле и чаталите суджук се мъдреха златната чаша, златната рибка и златната клонка. Тримата инстинктивно грабнаха по един ритуален атрибут.
— Е, това се казва късмет — подметна драконът и пусна в сферичния аквариум стъклениците на Хоген да правят компания на златната рибка. Той вече зъзнеше от студ и пренаселеният прашен глобус се тресеше в шепата му като побеснял шейкър. — Тъкмо ще има какво да бутнем на скапаните митничари. Разправям им аз, че не съм блуждаеща душа, ама тези пладнешки разбойници все гледат да си изкрънкат нещо.
Сред апетитните аромати се процеждаше някаква тънка богато нюансирана миризма на вкиснало. Хък надникна в най-тъмния ъгъл, до който не достигаше светлината от кухнята. Там се бе сгушил варелът с прокисналата амброзия на баща му. Той мигом срита канелката и я изби.
— А как ще стигнем до Нищото? — огледа се Хък, запушил с едната си ръка носа, а с другата стиснал здраво златната чаша, която му докара толкова злини на главата.
— Та ние сме вече там, скъпи! — усмихна се лъвицата със златната клонка в ръка и грациозно прескочи потеклата мътна, мазно разливаща се, зловонна течност.
— Ей, последният да затвори вратата! — весело му подвикна драконът някъде от катраненочерната бездна пред тях.
Хък машинално захлопна тежките двери и те наистина се озоваха в предверието на Нищото. Но това вече е друга история, която се случи в друг свят, наречен Библиотеката.