Габриел Гарсия Маркес
Няма кой да пише на полковника
Полковникът отвори кутията за кафе и видя, че е останало най-много една лъжичка. Дръпна джезвето от огъня, изля половината вода направо на пръстения под и заостъргва с нож над джезвето вътрешността на кутията. Стърга, докато се отделиха и последните стърготинки кафе, размесени с ръжда от тенекията.
Докато чакаше кафето да заври — седнал до кирпичената печка, с израз на недоверчиво и простодушно очакване, — полковникът имаше чувството, че в червата му никнат отровни гъби и перуники. Беше октомври, една тежка за превъзмогване сутрин — тежка дори за човек като него, преживял толкова много сутрини като тази. Цели петдесет и шест години — откак бе свършила последната гражданска война — полковникът друго не правеше, само чакаше. И октомври беше едно от малкото неща, които идваха.
Като го видя да влиза в спалнята с кафето, жена му вдигна мрежата против комари. Астмата я беше мъчила през нощта и сега й се спеше, но се надигна да поеме чашата.
— Ами ти? — попита го тя.
— Аз вече пих — излъга полковникът. — Имаше още една голяма лъжица.
В този момент удари камбаната. Полковникът беше забравил за погребението. Докато жена му пиеше кафето си, той откачи единия край на хамака, нави го и го закачи върху другия зад вратата. А жена му си мислеше за умрелия.
— Роди се през 1922 — каза тя. — Точно един месец след нашия син. На седми април.
Сръбваше кафе и спираше да си поеме въздух, хриптейки сухо. Изглеждаше като направена само от бели хрущяли, с извит и вдървен гръбначен стълб по средата. Тежкото дишане я караше да задава въпросите си с утвърдителен глас. Когато свърши кафето, тя все още мислеше за умрелия и каза:
— Трябва да е ужасно да те погребат през октомври.
Но нейният мъж не й обърна внимание. Отвори прозореца. Октомври се беше настанил в двора. Докато съзерцаваше бухналата гъстозелена растителност, малките тунелчета на червеите в калта, полковникът отново почувства в червата си този пагубен месец.
— Костите ми са пропити с влага — рече той.
— От зимата е — отвърна жена му. — Откакто е започнало да вали, все ти разправям да си обуваш вълнените чорапи преди лягане.
— Цяла седмица вече с тях спя.
Валеше кротко, но без прекъсване. На полковника повече му се искаше да се завие с едно вълнено одеяло и да си легне пак в хамака, но настойчивият звън на пукнатите бронзови камбани му напомни за погребението.
— Октомври е — прошепна той и тръгна към средата на стаята. Едва тогава си спомни за петела, вързан за единия крак на кревата. Това беше един боен петел.
След като отнесе чашата в кухнята, отиде да навие стенния часовник с махало, в гравирана дървена кутия. За разлика от спалнята, която беше прекалено тясна за дробовете на астматичната му жена, дневната беше просторна, с четири плетени люлеещи се стола, наредени покрай масичка с покривчица и гипсова котка. На стената срещу часовника имаше картина: жена във воали, окръжена от амурчета, седи в пълна с рози лодка.
Беше седем и двадесет, когато нави часовника. После отнесе петела в кухнята, завърза го за една от подпорите на печката, смени водата в кутията и изсипа до нея шепа царевица. Група деца нахълтаха през оградата без врата, насядаха край петела и мълчаливо го загледаха.
— Не го гледайте толкова — рече им полковникът. — Петлите се изхабяват от много гледане.
Децата не мръднаха. Едно от тях засвири на хармоника някакъв модерен шлагер.
— Днес недей свири — каза му полковникът. — Има смърт в селото.
Детето прибра хармониката в джоба на панталоните си, а полковникът отиде в стаята да се облече за погребението.
Заради астмата на жена му никаква бяла дреха нямаше огладена. Затова трябваше да извади стария си черен костюм, който след сватбата им обличаше само в особени случаи. С голям труд го намери на дъното на сандъка, увит във вестници и поръсен с нафталин срещу молците. Излегната в кревата, жена му продължаваше да мисли за умрелия.
— Трябва вече да се е срещнал с Агустин — рече тя. — Дано не му е разказал в какъв хал сме след неговата смърт.
— По туй време навярно за петли си приказват — каза полковникът.
Намери в сандъка грамаден стар чадър. Жена му го беше спечелила на една политическа томбола за събиране на средства за неговата партия. Същата вечер бяха гледали на открито представление, което въпреки дъжда не беше прекъснато. Полковникът, жена му и техният син Агустин, тогава осемгодишен, останаха до края на представлението, свити под чадъра. Сега вече Агустин го нямаше, умрял беше, а лъскавият атлаз на чадъра беше прояден от молците.