Сега трябваше да свързва двата края. Много пъти му се наложи да стисне зъби и да помоли в съседните бакалници да му продадат на вересия. „До идната седмица — казваше той, без да е уверен, че така ще стане. — Още в петък трябваше да получа едни пари.“
Когато й мина кризата, жена му се ужаси, като го видя.
— Само кожа и кости си станал!
— Специално се отглеждам, за да се продам — отвърна полковникът — Вече ме капарираха от една фабрика за кларинети.
А всъщност надеждата за писмото почти не го крепеше. Изтощен, с болящи от безсънието кости, той вече не можеше да се грижи и за себе си, и за петела едновременно. Към края на ноември помисли, че пернатото ще умре, ако остане два дни без царевица. Тогава си спомни, че има шепа фасул, който беше закачил през юли над печката. Очисти го от шушулките и сложи на петела една кутия сухи зърна.
— Ела тука — повика го жена му.
— Ей сега — отвърна полковникът, като наблюдаваше петела. — И печени киселици ще прояде, като е гладен.
Свари жена си, че се опитва да се изправи в леглото. Изнуреното й тяло миришеше на билки.
— Веднага махвай този петел — каза тя, произнасяйки думите една по една, с преднамерена яснота.
Полковникът беше предвидил този момент. Чакаше го още от онази вечер, когато направиха на решето сина им и той реши да запази петела. Достатъчно време бе имал, за да обмисли всичко.
— Вече няма смисъл — каза той. — След три месеца започват боевете и тогава ще можем да го продадем на по-добра цена.
— Не става дума за парите — каза жена му. — Когато дойдат момчетата, ще им кажеш да го вземат и да правят с него, каквото искат.
— Заради Агустин не бива — възрази полковникът. И този довод той беше обмислил предварително. — Представи си с каква радост щеше да дойде да ни съобщи, че петелът е победил!
Жената помисли за сина си.
— Тези проклети петли го погубиха! — извика тя. — Ако на трети януари си беше останал вкъщи, нямаше да се случи това нещастие. — Тя протегна кокалестия си показалец към вратата и възкликна: — Просто го виждам да излиза с петела под мишница. Предупреждавах го да не ходи да си търси белята с тези петли, а той ми каза: „Мълчи, тази вечер ще станем червиви от пари!“ и зъбите му блеснаха.
Тя падна изтощена в леглото. Полковникът я побутна леко към възглавницата. Очите му срещнаха нейните — съвсем същите като неговите.
— Постарай се да не мърдаш — каза той и почувства свиркането в дробовете й, сякаш беше в собствените му дробове.
Жена му затвори очи и потъна в тежка дрямка. Когато пак ги отвори, дишането й сякаш беше по-равномерно.
— Тежко е положението ни — каза тя. — Грях е от хапката си да делим, за да храним един петел.
Полковникът избърса челото й с чаршафа.
— Няма да умрем от глад за три месеца.
— Ами какво ще ядем дотогава? — попита жена му.
— Не знам — каза полковникът. — Но ако ни беше писано да умрем от глад, досега да сме умрели.
Петелът си беше жив и здрав пред празната кутия. Като видя полковника, произнесе един гърлен, почти човешки монолог и отметна назад глава. Полковникът му се усмихна съучастнически:
— Труден е животът, друже.
Излезе от къщи и тръгна да броди из потъналото в следобедна дрямка село, без да мисли за нищо, без да се опитва дори да се убеди, че неговият проблем е неразрешим. Вървя по забравени вече улици, докато капна от умора. Тогава се върна вкъщи. Жена му го усети, че влиза, и го извика в стаята.
— Какво има?
— Можем да продадем часовника — отвърна тя, без да го погледне.
Полковникът си беше мислил същото.
— Уверена съм, че Алваро веднага ще ти даде четиридесет песо — каза жена му. — Спомни си колко лесно купи шевната машина.
Ставаше дума за шивача, при когото работеше Агустин.
— Може утре да поговоря с него — съгласи се полковникът.
— Никакво утре — отсече тя. — Веднага му занасяш часовника, слагаш го на масата и му казваш: „Нося ти този часовник, Алваро, за да го купиш.“ Той веднага ще разбере.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Как ще понеса този ковчег! — възпротиви се той. — Ако ме видят по улицата с такъв шкаф, ще ме изтипосат в някоя песен на Рафаел Ескалона.
Но и този път жена му го убеди. Тя сама откачи часовника, зави го във вестници и му го сложи в ръцете.
— Да не се връщаш без четиридесет песо.
Полковникът се запъти към шивачницата с пакета под мишница. Свари другарите на Агустин насядали пред вратата.
Един от тях му предложи стол. Полковникът се обърка.
— Благодаря ви — рече той. — Аз само минавам.
Алваро излезе от шивачницата. На една тел, опъната между два пръта в коридора, висеше мокра дочена дреха. Алваро беше младеж с корави, ъглести форми и разсеян поглед. И той също го покани да седне. Полковникът седна успокоен. Подпря стола в рамката на вратата и седна да чака Алваро да остане сам, за да му предложи часовника. Изведнъж той забеляза, че лицата край него станаха непроницаеми.