— Да не съм прекъснал разговора ви? — попита.
Те казаха, че не. Единият се наведе към него и му каза с едва доловим глас:
— Получихме писмо от Агустин.
Полковникът се загледа в пустата улица.
— Какво пише?
— Все същото.
Дадоха му нелегалния бюлетин. Полковникът го прибра в джоба на панталоните си. После замълча и започна да потупва пакета, но забеляза, че е привлякъл вниманието на всички, и спря.
— Какво носите в този пакет, полковник?
Полковникът избягна зелените проницателни очи на Херма̀н.
— Нищо особено — излъга той. — Рекох да занеса часовника на германеца да ми го поправи.
— Не бъдете глупав, полковник — каза Херман и понечи да вземе пакета. — Почакайте малко и аз ще го прегледам.
Полковникът не даде часовника. Нищо не каза, но клепачите му станаха пак морави. Другите настояха:
— Дайте му го, полковник. Той разбира от тези работи.
— Не искам да му додявам.
— Какво ще ми додявате, хубава работа! — възрази Херман и взе часовника. — Германецът ще ви вземе десет песо и ще го остави както си е.
И влезе в шивачницата заедно с часовника. Алваро шиеше на машина. Под една китара, закачена на пирон в дъното, някакво момиче зашиваше копчета. Над китарата беше закован надпис:
Полковникът не знаеше къде да се дене, толкова неловко му стана. Сложи краката си на пръчката на стола.
— Дявол да го вземе, полковник!
Полковникът се стресна:
— Само без ругатни.
Алфонсо намести очилата си, за да разгледа по-хубаво обувките на полковника.
— Обувките ви са само за боклука, дявол да го вземе!
— Само че това може да се каже и без ругатни — рече полковникът и показа подметките на лачените си обувки. — Тези чудовища са вече на четиридесет години, но за първи път слушат ругатни.
— Готово! — извика Херман отвътре.
В същото време часовникът изби. От съседната къща някаква жена удари с юмрук по общата стена и извика:
— Оставете тази китара! Няма още година, откак е умрял Агустин.
Избухна смях.
— Това е часовник!
Херман излезе с пакета.
— Нищо му нямаше — каза той. — Ако искате, ще ви изпратя до вкъщи, за да уравновеся махалото му.
Полковникът не се съгласи.
— Колко ти дължа?
— Не се тревожете, полковник, през януари петелът ще плати — отговори Херман и седна пак на мястото си при другите.
Полковникът само това чакаше.
— Искам да ти предложа нещо — каза той.
— Какво?
— Подарявам ти петела. — Огледа лицата наоколо си и добави: — Подарявам петела на всички ви. — Херман го погледна с недоумение. — Много стар съм вече за такива работи — продължи полковникът, като придаде на гласа си убедителна строгост. — Прекалено голяма отговорност е това за мене. От няколко дни имам чувството, че горката животинка умира.
— Не се тревожете, полковник — каза Алфонсо. — По това време петелът сменя перушината си, затова. Температурата в стволовете на перата му се увеличава.
— През другия месец вече ще е добре — потвърди Херман.
— Както и да е, не го искам — каза полковникът.
Херман го прониза със зениците си.
— Вие все пак разберете, полковник — настоя той, — важното е вие да сложите на арената петела на Агустин.
Полковникът беше мислил и за това.
— Разбирам — каза той. — Затова го държах досега. — Стисна зъби и се почувства достатъчно силен, за да продължи нататък: — Лошото е, че остават още цели три месеца.
Херман единствен разбра.
— Ако е само заради това, лесна работа — каза той.
И предложи нещо, което другите приеха.
Привечер, когато полковникът се върна вкъщи с пакета под мишница, жена му много се разочарова.
— Нищо ли не стана? — попита тя.
— Нищо — отвърна полковникът. — Но сега това няма значение. Момчетата се наеха да хранят петела.
— Почакай, ще ти дам чадър, куме!
Дон Сабас отвори един вграден в стената на кантората долап. Отвътре зейна безпорядък: омотани в кълбо стремена, каиши, ботуши за езда, пълна с шпори алуминиева кофа. В горната част бяха закачени половин дузина обикновени чадъри и един дамски слънчобран. „Като останки от някакво бедствие“ — помисли си полковникът.
— Благодаря ти, куме — каза той, облакътен на прозореца. — Предпочитам да почакам, докато престане да вали.