Дон Сабас остави долапа отворен. Намести се пред писалището си, в обхвата на електрическия вентилатор. После извади от чекмеджето една увита в памук спринцовка за подкожни инжекции. Полковникът съзерцаваше оловносивите през дъжда бадемови дървета в самотния следобед.
— Днес следобед дъждът изглежда различен — каза той. — Все едно, че вали в някакво друго село.
— Дъждът си е дъжд, откъдето и да го гледаш — рече дон Сабас и сложи върху стъклото на писалището спринцовката да се извари. — Кучета го яли това село.
Полковникът сви рамене и отиде по-навътре в кантората. Тя представляваше салон с под от зелени плочи и тапицирани с ярки платове мебели. В дъното имаше безредно струпани чували сол, мехове с мед, седла. Дон Сабас го проследи със съвсем празни очи.
— На твое място не бих мислил така — възрази полковникът.
Той седна с кръстосани крака, спокойно загледан в наведения над писалището дон Сабас — нисичък, дебел, с отпуснати меса и жабешка тъга в очите.
— Трябва да отидеш на лекар, куме — каза дон Сабас. — Нещо си мрачен от погребението насам.
Полковникът вдигна глава.
— Съвсем добре се чувствам — каза той.
Дон Сабас почака спринцовката да заври.
— Ех, да можех и аз същото да кажа!… — рече той жално. — Вие сте щастлив, че можете всичко да ядете, дори конска сбруя. — И се загледа в обсипаните си с кафеникави лунички ръце. Над венчалната халка носеше пръстен с черен камък.
— Така е — потвърди полковникът.
Дон Сабас повика жена си през вратата, която свързваше кантората с останалата част на къщата. После започна страдалчески да обяснява каква диета трябва да спазва. Извади от джоба на ризата си някакво флаконче и сложи на писалището едно бяло хапче, колкото бобено зърно.
— Цяло мъчение е да ходиш навсякъде с тези хапчета — рече той. — Все едно, че носиш смъртта в джоба си.
Полковникът се приближи до писалището. Взе хапчето на дланта си и го разгледа. Дон Сабас му предложи да го опита.
— За подслаждане на кафето е — обясни му той. — Това е захар, само че без захар.
— А-ха — рече полковникът и преглътна подсладената си с тъжна сладост слюнка. — Все едно да биеш камбани от памук.
Дон Сабас се подпря на лакти върху писалището, с лице в дланите, и неговата жена му направи инжекцията. Полковникът не знаеше къде да се дене. Жената изключи електрическия вентилатор, сложи го на огнеупорната каса и се запъти към долапа.
— Чадърът има нещо общо със смъртта — каза тя.
Полковникът не обърна внимание на думите й. Излязъл беше от къщи в четири часа, за да чака пощата, но дъждът го принуди да се скрие в кантората на дон Сабас. Когато двете корабчета изсвириха, още валеше.
— Всички казват, че смъртта е жена — продължи жената. Тя беше плещеста, по-висока от мъжа си, с космата брадавица над горната устна. Говорът й напомняше бръмченето на електрическия вентилатор. — Само че, според мене, надали е жена. — Затвори долапа и се обърна да види в очите на полковника какво мисли той. — Аз смятам, че е животно с копита.
— Възможно е — съгласи се полковникът. — Понякога стават много странни работи.
Той си представи как пощенският чиновник скача на корабчето, облечен в своята гумена мушама. Минал беше един месец, откакто смени адвоката си. Имаше основание да чака отговор. Жената на дон Сабас продължаваше да приказва за смъртта, докато най-сетне забеляза угриженото лице на полковника.
— Ти май си имаш някаква грижа, куме — рече тя.
Полковникът се стегна.
— Вярно е. Мисля си, че е пет часът вече, а на петела още не му е направена инжекцията — излъга той.
Тя остана поразена:
— На петел инжекция! Че да не е човек! Това е кощунство!
Дон Сабас не можа да издържи повече. Надигна зачервеното си лице.
— Затвори си устата поне за една минута! — заповяда той на жена си и тя наистина се хвана за устата с две ръце. — От половин час досаждаш на кума с глупостите си.
Жена му тръшна вратата след себе си. Дон Сабас избърса врата си с потопена в лаванда кърпа. Полковникът отиде до прозореца. Валеше безмилостно. Една кокошка с дълги жълти крака прекосяваше пустия площад.
— Наистина ли правят инжекции на петела?
— Наистина. Тренировките започват от другата седмица.
— Това е безразсъдство — каза дон Сабас. — Ти не си за тези работи.
— Съгласен съм, но това не е причина да му извиеш шията — каза полковникът.
— Това твоето е глупаво упорство — каза дон Сабас и също се приближи до прозореца. Полковникът усети горещото му като от духало дихание. Очите на кума будеха у него състрадание. — Послушай съвета ми, куме — рече дон Сабас. — Продай този петел, преди да е станало прекалено късно.