— Никога за нищо не е прекалено късно — каза полковникът.
— Не проявявай такова лекомислие — настоя дон Сабас. — Двойна полза ще имаш: хем ще се отървеш от това главоболие, хем ще си сложиш деветстотин песо в джоба.
— Деветстотин песо ли? — възкликна полковникът.
— Деветстотин песо.
Цифрата най-сетне стигна до съзнанието на полковника.
— Вярваш ли, че ще дадат такива пари за петела?
— Не само че вярвам — отговори дон Сабас, — съвсем сигурен съм.
Това беше най-голямата цифра, минавала през главата на полковника, откак бе предал фондовете на революцията. Когато излезе от кантората на дон Сабас, коремът силно го присви, но той имаше съзнание, че този път не беше от времето. В пощата се обърна направо към чиновника:
— Чакам едно бързо писмо. Самолетна поща.
Чиновникът провери в кутиите по азбучен ред. Прочете адресите, сложи отново писмата в отделението със съответната буква, но нищо не каза. Тупна една в друга длани и удостои полковника с един многозначителен поглед.
— Трябваше днес непременно да дойде — каза полковникът.
Чиновникът сви рамене.
— Единственото нещо, което непременно идва, това е смъртта, полковник.
Жена му го посрещна с чиния качамак. Той го изяде мълчаливо и бавно, за да може да си мисли между хапките. Жена му седеше срещу него и усети, че нещо се е променило в него.
— Какво ти става? — попита го тя.
— Мисля си за чиновника, от когото зависи пенсията ми — излъга полковникът. — След петдесет години ние ще си лежим спокойно под земята, а този нещастник ще агонизира всеки петък, чакайки пенсията си.
— Лош признак е това — каза жена му. — Значи, започваш вече да се примиряваш. — Тя продължи да яде, но след малко забеляза, че мъжът й е все някъде другаде. — Сега само яж, че няма да усетиш вкуса на качамака.
— Много е вкусен — каза полковникът. — Откъде дойде?
— От петела — отвърна жена му. — Момчетата му донесоха толкова много царевица, че той реши да я раздели с нас. Такъв е животът.
— Да — въздъхна полковникът. — Животът е най-хубавото нещо, което някой някога е измислял.
Той погледна петела, завързан за крака на печката, и този път му се стори различен. Жена му също го погледна.
— Днес следобед с пръчка трябваше да гоня децата — каза тя. — Донесоха една стара кокошка, петелът да я оплодял.
— Не е за първи път — каза полковникът. — Същото правеха по селата и с полковник Аурелиано Буендия. Водеха му момиченца да ги опложда.
Тя се засмя. Петелът издаде някакъв гърлен звук, който стигна до тях като неясен човешки говор.
— Понякога ми се струва, че ще заговори — каза жена му.
Полковникът отново го погледна.
— Това е говорещ и пеещ петел — каза той. Докато лапваше поредната лъжица качамак, пресметна и рече: — Ще ни даде възможност да се храним в продължение на три години.
— Мечтите не стават за ядене — каза жената.
— Не стават за ядене, но хранят — възрази полковникът. — Също като чудотворните хапчета на нашия кум Сабас.
През нощта спа лошо — през всичкото време се мъчеше да изгони цифрите от главата си. На другия ден жена му сипа две чинии качамак и своята изяде с наведена глава, без дума да продума. Полковникът усети, че се заразява от нейното мрачно настроение.
— Какво ти е?
— Нищо — каза жената.
Той остана с впечатлението, че този път бе дошъл нейният ред да излъже. Направи опит да я утеши, но жена му пак отрече:
— Нищо особено няма — каза тя. — Мисля си, че скоро ще станат два месеца, откак е умряло момчето, а пък аз още не съм отишла да изкажа съболезнованията си.
И още същата вечер отиде да ги изкаже. Полковникът я придружи до къщата на умрелия, а после тръгна към киното, привлечен от музиката по високоговорителите. Седнал пред вратата на своята канцелария, отец Анхел следеше кой отива, за да знае кои са гледали филма въпреки неговите предупредителни дванадесет удара. Потоците електрическа светлина, пронизителната музика и виковете на децата представляваха истинска физическа съпротива срещу забраната. Едно от децата се закани на полковника с дървената си пушка.
— Какво става с петела, полковник? — попита го отчето с властен глас.
Полковникът вдигна ръце:
— Здрав и читав си е петелът.
Четирицветен плакат покриваше цялата фасада на киносалона: „Среднощна дева“. Нарисувана беше една жена по бална рокля, с гол до бедрото крак.
Полковникът продължи да броди наоколо, докато някъде далече затрещяха гръмотевици и засвяткаха светкавици. Тогава се върна да прибере жена си.