Нямаше я в къщата на умрелия. И у тях също я нямаше. Часовникът беше спрял, но полковникът направи сметка, че остава много малко до полицейския час. Почака още, чувствайки как бурята настъпва към селото. Канеше се пак да излезе, когато жена му се върна.
Той занесе петела в спалнята, а тя се преоблече и отиде в салона да пие вода тъкмо когато полковникът донавиваше часовника и чакаше да изсвири сирената за полицейския час, за да го свери.
— Ти къде беше? — попита я полковникът.
— Ами там… — отвърна жена му, сложи чашата, без да погледне мъжа си, и отиде пак в спалнята. — Никой не предполагаше, че толкова рано ще завали.
Полковникът нищо не отговори. Когато изсвири сирената за полицейския час, той сложи часовника на единадесет, затвори прозореца и премести стола на мястото му. Видя, че жена му се моли.
— Не ми отговори на въпроса — каза полковникът.
— На кой въпрос?
— Къде беше?
— Заприказвах се — каза тя. — Толкова отдавна не бях излизала.
Полковникът закачи хамака. Затвори къщата и напръска стаята с флайтокс. После сложи лампата на пода и си легна.
— Напълно те разбирам — каза той тъжно. — Най-лошото в такова положение като нашето е, че ни кара да лъжем.
Тя въздъхна продължително.
— Бях при отец Анхел — каза. — Отидох да го помоля да ни даде пари назаем срещу венчалните ни пръстени.
— Е и какво ти каза?
— Че е грехота да се правят търговии със свещени неща. Преди два дни се опитах да продам часовника — продължи тя зад мрежата срещу комари. — Никой не го иска, защото продават на изплащане модерни часовници със светещи цифри. Можеш на тъмно да видиш колко е часът.
Полковникът разбра, че цели четиридесет години общ живот, общ глад, общи страдания не са му били достатъчни, за да опознае жена си. Почувства, че нещо е остаряло в любовта им.
— И картината не искат — добави тя. — Почти всички си имат същата. Ходих при турците.
Полковникът се огорчи:
— С други думи, сега вече всички знаят, че умираме от глад.
— А на мене до гуша ми е дошло — каза жена му. — Вие, мъжете, не си давате сметка за много неща вкъщи. Колко пъти съм слагала камъни да варя, за да не разберат съседките, че дни наред нямаме какво да сложим в тенджерата!
На полковника му стана обидно.
— Това е истинско унижение — каза той.
Жена му стана и се приближи до хамака.
— Аз имам намерение да сложа край на всички преструвки и превземки в тази къща — каза тя и гласът й започна да заглъхва от гняв. — Дотука ми е дошло от нашето примирение и от нашето достойнство.
Нито един мускул не трепна по лицето на полковника.
— Двадесет години чакаме благата, дето ти ги обещават всеки път по изборите, но от всичките обещания ни остана само един мъртъв син — продължи тя. — Само един мъртъв син, нищо, нищо друго.
Полковникът беше свикнал с подобни укори.
— Ние изпълнихме дълга си — каза той.
— А те печелеха в сената по хиляда песо месечно в продължение на двадесет години — отвърна жена му. — Ето го кума Сабас: има си къща на два етажа, дето не му побира парите. А дойде в селото с една змия около шията да продава разни илачи.
— Да, ама сега умира от диабет — каза полковникът.
— Ти пък умираш от глад — възрази жена му. — За да се увериш, че голо достойнство не храни.
Една светкавица я прекъсна. Гръмотевицата се раздроби навън, на улицата, влезе в спалнята и се търколи под кревата като цяла купчина камъни. Жената скочи към своето легло, за да си вземе молитвената броеница.
Полковникът се усмихна.
— Ето какво става, като не си държиш езика. Колко пъти съм ти казвал, че господ ми е съмишленик.
Но всъщност се чувстваше огорчен. След малко изгаси лампата и в насечения от светкавиците мрак се отдаде на мислите си. Спомни си Макондо. Десет години бе чакал да се изпълнят нерландските обещания. В тежките сънливи следобедни часове бе видял как пристига един жълт, прашен влак със задушени от горещина жени, мъже и животни, натъпкани във вагоните до самия таван. Това беше началото на банановата треска. За двадесет и четири часа преобразиха селото. „Аз се махвам — реши тогава полковникът. — Миризмата на банани разлага червата ми.“ И с обратния влак напусна Макондо — една сряда, на двадесет и седми юни хиляда деветстотин и шеста година в дванадесет часа и осемнадесет минути на обед. Трябваше да мине половин век, за да разбере, че откак сложиха оръжието в Нерландия, не бе имал нито минута покой.
Отвори очи и каза:
— Няма какво повече да му мислим.
— За какво?
— Ами за петела — каза полковникът. — Още утре го продавам на кума Сабас за деветстотин песо.