През прозореца на кантората нахлуха стенанията на скопените животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако не дойде до десет минути, отивам си“ — закани се полковникът след два часа чакане, но почака още двадесет минути. Канеше се вече да тръгне, когато дон Сабас влезе в кантората, следван от неколцина пеони. Няколко пъти мина покрай полковника, без да го погледне. Забеляза го чак когато излязоха пеоните.
— Ти чакаш ли ме, куме?
— Чакам те, куме, но ако си много зает, мога да мина по-късно — каза полковникът.
Дон Сабас не го чу, защото беше вече от другата страна на вратата.
— Връщам се веднага — каза той.
Беше палещо пладне. Кантората блестеше от напечената улица. Затъпял от жегата, полковникът неволно затвори очи и веднага засънува жена си. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.
— Не се разсънвай, куме — каза му тя. — Аз само ще затворя капаците, че в тази кантора е същински ад.
Полковникът я проследи с невиждащи очи. След като затвори капаците, тя попита в полумрака:
— Ти често ли сънуваш?
— Понякога само — отговори полковникът, засрамен, че е заспал. — Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.
— Аз всяка нощ сънувам кошмари — каза жената. — Искам да разбера какво значи да срещнеш насън непознати хора. — Тя включи електрическия вентилатор. — Миналата седмица сънувах, че някаква жена застава до леглото ми. Събрах кураж да я попитам коя е и тя ми отговори: „Аз съм жената, която умря преди дванадесет години в тази стая.“
— А къщата е построена само преди две години — каза полковникът.
— Точно тъй. Значи, дори мъртвите бъркат.
Бръмченето на вентилатора сгъсти полумрака. Полковникът се притесни, измъчван от тежката дрямка и от тази бръмчаща жена, която от сънищата мина направо към прераждането на душите. Чакаше я да спре за малко, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в кантората заедно със своя надзирател.
— За четвърти път вече топля супата ти — каза жена му.
— И десет пъти я топли, ако искаш — каза дон Сабас, — но ме остави на мира сега.
Той отвори огнеупорната каса и даде на своя надзирател пачка банкноти и цял поменик нареждания. Надзирателят отвори капаците, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на кантората, но никак не реагира на присъствието му, а продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът стана в момента, когато двамата мъже се канеха да излязат пак от кантората. Преди да отвори вратата, дон Сабас се спря.
— С какво мога да ти бъда полезен, куме?
Полковникът забеляза, че надзирателят го гледа.
— С нищо, куме. Искам само да поговоря с тебе.
— Кажи ми веднага какво има, че нямам никакво време — рече дон Сабас и зачака с ръка на дръжката.
Полковникът усещаше как се точат петте най-дълги секунди в живота му. Стисна зъби и прошепна:
— За петела…
Тогава дон Сабас отвори вратата.
— За петела! — повтори той с усмивка и побутна надзирателя към коридора. — Светът се сгромолясва, а моят кум само за петела си знае! — Но после се обърна към полковника: — Много добре, куме. Аз веднага се връщам.
Полковникът застана неподвижен по средата на кантората и тъй стоя, докато стъпките на двамата мъже не заглъхнаха в дъното на коридора. После тръгна из селото, съвсем замряло в ранния неделен следобед. В шивачницата нямаше никого. Кабинетът на лекаря беше затворен. В дюкяните на сирийците никой не пазеше изложените стоки. Реката беше гладка като стоманен лист. На пристанището един човек спеше върху четири варела петрол, със скрито под сомбрерото лице. Полковникът се запъти към къщи с увереността, че в цялото село той е единственото движещо се същество.
Жена му беше сготвила пълен обед.
— Купих всичко на вересия — обясни тя. — Обещах, че утре сутринта рано ще платя.
Докато обядваха, полковникът й разказа всички събития, станали през последните три часа. Тя го изслуша нетърпеливо.
— Безхарактерен човек си ти, там е цялата работа — каза тя накрая. — Държиш се тъй, сякаш си отишъл при него милостиня да просиш, вместо да влезеш с високо вдигната глава, да повикаш кума настрана и да му кажеш: „Реших, куме, да ти продам петела.“
— Много е лесно така — каза полковникът.
Тя се настрои бойко. Сутринта беше разтребила къщата и затова изглеждаше съвсем необикновено: със старите обувки на мъжа си, с гумирана престилка и с някакъв парцал, вързан на главата с два възела над ушите.
— Никак не те бива за търговия — продължи тя. — Когато искаш да продадеш нещо, трябва да имаш същото самочувствие, с което отиваш да купуваш.
На полковника му се видя смешен видът й.
— Остани си така — прекъсна я той усмихнат. — Приличаш на човечето от овесените ядки „Квакер“.