Та свали парцала от главата си.
— Аз сериозно ти говоря — каза тя. — Сега веднага занасям петела на нашия кум и бас държа, че след половин час ще се върна с деветстотин песо.
— Не ти излизат от главата тези деветстотин песо — каза полковникът. — И започваш вече да се разполагаш с парите от петела.
С голям труд я разубеди. Целия предобед тя си беше представяла как ще живеят три години без кошмара на петъците и беше приготвила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Беше направила списък на най-необходимите неща, които им липсваха, като не забрави и един чифт нови обувки за полковника. Определила беше мястото за огледалото в спалнята. И мигновеното рухване на нейните проекти породи в нея някакво смесено чувство на срам и яд.
Следобед тя легна да си подремне малко. Когато стана, полковникът седеше на двора.
— Е, сега какво ще направиш?
— За това мисля — отговори полковникът.
— Тогава е свършено. Можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.
Но всъщност полковникът беше решил да продаде петела още същия следобед. Представи си как дон Сабас, съвсем сам в кантората, се готви пред електрическия вентилатор за ежедневната инжекция. Предвидил беше отговорите му.
— Вземи със себе си петела — посъветва го жена му на излизане. — Като го види, веднага ще го купи.
Полковникът не се съгласи. Обзета от отчаяно нетърпение, жена му го изпрати до вратата.
— И да има хора при него, няма значение — добави тя. — Хващаш го за ръката и не му даваш да мръдне, докато не ти даде деветстотинте песо.
— Ще помислят, че готвим атентат.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Не забравяй, че стопанинът на петела си ти — настоя тя. — Не забравяй, че ти му правиш услуга, не той на тебе.
— Добре.
Дон Сабас беше в спалнята заедно с лекаря.
— Сега можеш да го хванеш — каза жена му на полковника. — Докторът го подготвя, за да тръгне за чифлика, и чак в четвъртък ще се върне.
Полковникът се разкъсваше между две противоречиви сили: от една страна, бе решил да продаде петела, а от друга, му се искаше да беше дошъл с един час по-късно, за да не свари дон Сабас вкъщи.
— Мога да почакам — каза той.
Но жената настоя. Заведе го в спалнята, където нейният мъж по гащи, вторачил в лекаря безцветните си очи, седеше на кревата с балдахин. Полковникът почака, докато лекарят сгорещи стъклената епруветка с урината на пациента си, помириса па̀рата и кимна одобрително към дон Сабас.
— Трябва да ги разстрелваме тези богаташи — каза лекарят, обръщайки се към полковника. — Диабетът не е достатъчен, за да ги довърши.
— Вие вече направихте всичко възможно с вашите проклети инсулинови инжекции — рече дон Сабас и подскочи върху меките си кълки. — Само че аз съм черен гологан, не се затривам лесно. — А после се обърна към полковника: — Казвай какво има, полковник. Като се върнах да те потърся днес по обед, даже сомбрерото ти не видях.
— Не нося сомбреро, за да не става нужда да го свалям пред никого.
Дон Сабас започна да се облича. Лекарят прибра в джоба си една стъклена тръбичка с кръв за изследване. После подреди чантата си. Полковникът помисли, че се кани да си върви.
— На ваше място аз бих представил на моя кум една сметка за сто хиляди песо, докторе. Така няма да е толкова зает.
— Аз му представих вече такава сметка, само че за един милион — каза лекарят. — Бедността е най-доброто лекарство срещу диабета.
— Благодаря за рецептата — каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха обемистия си корем в панталоните за езда. — Само че не я приемам, за да ви спестя нещастието да забогатеете.
Лекарят видя собствените си зъби, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна часовника, без да изрази нетърпение. Като дойде ред да си обуе ботушите, дон Сабас съвсем не навреме се обърна към полковника:
— Е, хубаво, куме, какво става с твоя петел?
Полковникът усети, че и лекарят чака неговия отговор. Стисна зъби и прошепна:
— Нищо, куме, дошъл съм да ти го продам.
Дон Сабас вече обу ботушите си.
— Много добре, куме — каза той без никакво вълнение. — Това е най-разумното, което можеше да ти дойде на ума.
— Много стар съм вече за тези работи — извини се полковникът пред непроницаемото лице на лекаря. — Да бях с двадесет години по-млад, друго щеше да е.
— Вие винаги ще бъдете с двадесет години по-млад — възрази лекарят.
Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той нищо не каза. Облече едно кожено яке с цип отпред и се приготви да излезе от спалнята.
— Ако искаш, ще поговорим през другата седмица, куме — рече полковникът.