— Това щях и аз да кажа. Имам един клиент, който ще даде може би четиристотин песо. Но ще трябва да почакаме до четвъртък.
— Колко песо? — попита лекарят.
— Четиристотин.
— Чувах да казват, че струва много повече — каза лекарят.
— Ти говореше за деветстотин песо — каза полковникът, окуражен от недоумението на лекаря. — Това е най-добрият петел в целия департамент.
— В друго време всеки би дал и хиляда — започна да обяснява дон Сабас на лекаря, — но сега никой не смее да пусне в бой добър петел, защото винаги има опасност да те надупчат с куршуми на арената. — После се обърна към полковника с израз на старателно подготвено огорчение: — Това исках да ти кажа, куме.
— Добре — кимна полковникът утвърдително.
И тръгна след тях по коридора. Лекарят остана в салона при жената на дон Сабас. Тя го помоли да й даде някакви лекарства „за тези работи, дето изведнъж ти стават и не знаеш от какво са“. Полковникът го почака в кантората. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари във всичките си джобове и протегна четири банкноти на полковника.
— Ето ти шестдесет песети, куме — каза той, — като се продаде петелът, тогава ще си уредим сметките.
Полковникът и лекарят тръгнаха заедно покрай сергиите по пристанището, които с хладината на късния следобед започваха да се оживяват. Надолу по течението слизаше гемия, натоварена със захарна тръстика. На полковника му се видя, че лекарят е необичайно затворен в себе си.
— А вие как сте, докторе?
Лекарят сви рамене:
— Нищо особено. Струва ми се, че имам нужда от лекар.
— От зимата е — каза полковникът. — На мене червата ми съсипва.
Лекарят го погледна с напълно лишени от професионален интерес очи. Поздрави един след друг сирийците, които седяха пред вратите на дюкяните си. Пред входа на амбулаторията полковникът му обясни защо продава петела:
— Не можех да направя нищо друго. Тази птица се храни с човешко месо.
— Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас — каза лекарят. — Убеден съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.
— Мислите ли?
— Положителен съм — каза лекарят. — Това е много изгодна сделка. Също като неговия прословут родолюбив договор с кмета.
На полковника не му се вярваше.
— Моят кум сключи този договор, за да спаси живота си. Благодарение на него можа да остане в селото.
— И благодарение на него можа да купи на половин цена имотите на своите съратници, които кметът изселваше от селото — възрази лекарят и почука на вратата, защото не намери ключовете си в джобовете. — Не бъдете наивен — каза той после, раздразнен от недоверчивостта на полковника. — Парите вълнуват дон Сабас много повече, отколкото собствената му кожа.
Същата вечер жената на полковника излезе да направи някои покупки. Той я придружи до дюкяните на сирийците, но през всичкото време преживяше разкритията на лекаря.
— Иди веднага при момчетата да им кажеш, че петелът е продаден — каза жена му. — Не бива да ги оставяме да се надяват.
— Докато не се върне кумът Сабас, петелът няма да бъде продаден — отвърна й полковникът.
Срещна Алваро в салона за билярд. Играеше на рулетка. В неделната вечер заведението бъкаше от хора. Заради шума от радиото, пуснато докрай, горещината още по-тежко се понасяше. Полковникът се загледа в цифрите, нарисувани с ярки цветове върху една дълга постилка от черна гумирана тъкан и осветени с газена лампа, сложена на един сандък в средата на масата. Алваро упорито залагаше все на 23 и всеки път губеше. Докато следеше играта иззад рамото му, полковникът забеляза, че за девет завъртания цифрата 11 излезе четири пъти.
— Заложи на единадесет — пошушна той в ухото на Алваро. — Най-често излиза.
Алваро огледа постилката. При следващото завъртване не заложи нищо. После извади от джоба си пари и заедно с парите един лист, който подаде на полковника под масата.
— От Агустин е.
Полковникът прибра нелегалния лист в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единадесет.
— Започни с малко — рече му полковникът.
— Може пък да ми провърви изведнъж — възрази Алваро.
Когато огромното пъстроцветно колело вече се завъртя, неколцина от играчите до него махнаха своите залози от другите цифри и ги сложиха на единадесет. Полковникът за първи път вкуси от очарованието, страха и горчивината на хазарта.
Излезе числото пет.
— Съжалявам — каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за виновност проследи мъничкото дървено гребло, което повлече парите на Алваро. — Ето каква става, като се меся, където не ми е работа.