Алваро се усмихна, без да го погледне:
— Не се тревожете, полковник. Опитайте в любовта.
Изведнъж тромпетите, които свиреха мамбо, млъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати нагоре ръце. Полковникът усети зад гърба си сухото, отчетливо и студено щракане на пушка, която се зарежда за стрелба. Разбра, че за нещастие е попаднал в полицейска хайка с нелегалния лист в джоба. Обърна се, без да вдигне ръце, и тогава отблизо, за първи път в живота си, видя човека, който бе стрелял в неговия син. Стоеше точно срещу него и дулото на пушката се прицелваше в корема му. Беше дребен, с индиански черти и загоряла кожа и миришеше на немито дете. Полковникът стисна зъби и леко отстрани с върха на пръстите си дулото на пушката.
— Моля — каза той.
И се спъна в едни малки, кръгли като на прилеп очи. Почувства как за миг тези очи го налапаха, сдъвкаха, смляха и незабавно изхвърлиха.
— Вие минете, полковник.
Нямаше нужда да отваря прозореца, за да познае, че е настъпил декември. Усети го в собствените си кости, докато режеше в кухнята плодове за закуската на петела. После отвори вратата и гледката в двора потвърди неговото усещане. Дворът беше прекрасен — и трева, и дървета, и мъничката постройка на клозета плуваха в светлина, на милиметър над повърхността на земята.
Жена му лежа до девет. Когато влезе в кухнята, полковникът вече беше разтребил къщата и приказваше с децата, наобиколили петела. За да стигне до печката, тя трябваше да мине покрай тях.
— Излезте оттука — извика тя и мрачно погледна петела. — С четири очи гледам да се махне тази злокобна птица.
Чрез петела полковникът разбра какво е настроението на жена му. Петелът никак не заслужаваше нейния яд. Беше готов за тренировките. С плешивите си крака и шия, с нарязания си гребен той изглеждаше най-обикновен и беззащитен.
— Погледни през прозореца и забрави петела — каза полковникът, след като децата си отидоха. — В такава утрин на човек му се приисква да се фотографира.
Тя надникна през прозореца, но на лицето й не се изписа никакво вълнение.
— Иска ми се да посадя розите — каза тя, като се върна при печката.
Полковникът закачи огледалото на една кука, за да се избръсне.
— Щом искаш да посадиш розите, посади ги — каза той, мъчейки се да съгласува движенията си с движенията на своя образ в огледалото.
— Ще ги изядат прасетата — каза тя.
— Още по-хубаво. Угоените с рози прасета сигурно са много вкусни.
Потърси да види жена си в огледалото и разбра, че е в същото настроение. На отблясъците от огъня лицето й изглеждаше излято от същия материал като печката. Без да го осъзнае, с вперени в нея очи, полковникът продължи да се бръсне пипнешком, както беше го правил в продължение на много години. Жена му дълго мълча замислена.
— Не ми се садят рози, това е истината — каза тя.
— Добре, тогава недей сади.
Полковникът се чувстваше добре. Декември бе изсушил флората в червата му. Сутринта му стана неприятно, докато се мъчеше да си обуе новите обувки, но след като опита няколко пъти, разбра, че усилията му са напразни, и си обу лачените. Жена му забеляза промяната.
— Ако не си обуеш новите обувки, никога няма да омекнат.
— Направени са като за някой сакат — възмути се полковникът. — Всички обувки трябва да се продават, след като са носени един месец.
Ободрен от предчувствието, че този следобед писмото ще пристигне, той излезе на улицата. Тъй като беше още рано за корабите, влезе да почака дон Сабас в кантората му. Но там му казаха, че ще се върне чак в понеделник. Не се отчая, макар че не беше предвидил такава пречка. „Рано или късно трябва да дойде“ — каза си той и се запъти към пристанището. Беше дивен час, изтъкан от ненапита още светлина.
— Цялата година би трябвало да е декември — прошепна полковникът, седнал в дюкяна на сириеца Мойсей. — Човек се чувства прозрачен като стъкло.
Сириецът Мойсей трябваше да направи усилие, за да преведе този образ на своя почти забравен арабски. Беше невъзмутим ориенталец, обвит до черепа в гладка, изпъната кожа, с тежки движения на удавник. Наистина изглеждаше като спасен от удавяне.
— Тъй е било някога — каза той. — Ако сега беше същото, щях да съм на осемстотин деветдесет и седем години. А ти?
— На седемдесет и пет — каза полковникът, дебнейки с очи пощенския чиновник. Едва тогава забеляза цирка. Позна кърпената палатка на покрива на пощенското корабче сред купчина пъстроцветни предмети. За миг изгуби пощаджията и потърси да види животните сред сандъците, натоварени на другите корабчета. Не можа да ги открие.
— Това е цирк — каза той. — Първият цирк, който идва от десет години насам.