— Виж на какво е заприличал нашият чадър, само за някой палячо от цирка става — каза полковникът, повтаряйки една своя отдавнашна шега. Отвори го и над главата му се разпери чудновата плетеница от металически пръчици. — Бива го само звездите да броиш през него.
И се усмихна. Но жена му не си даде труд да погледне чадъра.
— С всичко е така — прошепна тя. — Живи изгниваме. — И затвори очи, за да може по-съсредоточено да си мисли за умрелия.
След като се обръсна пипнешком — защото отдавна нямаха огледало, — полковникът мълчаливо се облече. Тесните му панталони — тесни едва ли не колкото и дългите му гащи, вързани на глезените с връзки — се държаха на кръста му благодарение на две презрамки от същия плат, които минаваха през две позлатени токи, зашити на височината на бъбреците. Колан не носеше. И по цвят, и по коравина ризата му беше също като картон и се закопчаваше с медно копче, което служеше и за прикрепване на подвижната му яка. Но яката беше скъсана, затова полковникът реши да не слага връзка.
Всяко нещо извършваше тъй, сякаш беше изключително важно. Костите на ръцете му бяха покрити с лъскава, опъната кожа на червени петна, също като кожата на шията му. Преди да обуе лачените си обувки, той остърга засъхналата по шевовете им кал. Жена му го погледна, видя го облечен като в деня на сватбата им и едва тогава забеляза колко много е остарял мъжът й.
— Облякъл си се като за важно събитие — рече му тя.
— Това погребение е важно събитие — каза полковникът. — От много години това е първият човек, умрял от естествена смърт.
След девет часа̀ престана да вали. Когато полковникът се накани да излиза, жена му го хвана за ръкава на сакото.
— Вчеши се — каза му тя.
Той се опита да приглади с един гребен от рог стоманеносивата си четина, но това беше безполезно усилие.
— Навярно приличам на папагал — каза той.
Жена му го огледа и си помисли, че не прилича. Полковникът не приличаше на папагал. Беше сух, с едри кости, съединени сякаш с гайки и болтове. Заради живостта в очите си никак не изглеждаше като консервиран във формалин.
— Така видът ти е хубав — съгласи се тя и когато мъжът й вече излизаше от стаята, добави: — Попитай доктора дали не сме го обидили нещо, та не идва.
Те живееха в края на селото, в една къща с покрив от палми, с варосани стени с олющена мазилка. Още беше влажно, но вече не валеше. Полковникът слезе към площадката по една улица със сгушени една в друга къщи. Като излезе на главната улица, остана поразен: докъдето очите му стигаха, селото беше постлано с цветя. Пред вратите на къщите бяха насядали облечени в черно жени и чакаха погребението.
Когато стигна до площада, пак започна да вали. Съдържателят на салона за билярд видя полковника от вратата на своето заведение и му извика, разперил ръце:
— Почакайте, полковник, ще ви дам чадър.
— Благодаря, така ми е добре — отговори полковникът, без да обърне глава.
Още не бяха изнесли ковчега. Облечени в бяло, с черни връзки, мъжете разговаряха пред вратата под чадърите си. Един от тях видя полковника да прескача локвите по площада.
— Ела тук, кумец — извика му той и му направи място под своя чадър.
— Благодаря, куме — каза полковникът, но не прие поканата.
Влезе направо в къщата, за да изкаже съболезнованията си на майката на умрелия. Първото, което усети, беше мирисът на много и най-различни цветя, а после, горещината. Полковникът се опита да си пробие път през струпаното в спалнята множество, но някой сложи ръка на рамото му и през тунел от разстроени лица го побутна към дъното на стаята, към мястото, където зееха — дълбоки и разширени — носните кухини на мъртвия.
Там беше и майката. С едно плетено палмово ветрило тя пъдеше мухите от ковчега. И други жени, облечени в черно, съзерцаваха мъртвеца — със същия израз, с който човек наблюдава течението на река. Изведнъж от дъното на стаята се разнесе плач. Полковникът отстрани някаква жена, озова се до майката на умрелия, която стоеше в профил към него, сложи ръка на рамото й, стисна зъби и рече:
— Моите искрени съболезнования.
Тя не обърна глава. Отвори уста и жално заизвива. Полковникът се стресна. Усети как безформената маса, която избухна в треперливи вопли, го заблъска към мъртвеца. Понечи да се хване за нещо, но не напипа стена. На нейно място имаше други човешки тела. Някой бавно и съвсем ласкаво изрече до самото му ухо:
— Внимателно, полковник.
Той обърна глава и видя, че стои до самия мъртвец. Само че не го позна, защото беше вдървен и променен, и както беше увит в бяло платно, с медната тръба в ръце, изглеждаше не по-малко разстроен от самия него. Когато, задушен от воплите, полковникът вдигна глава, за да си поеме въздух, видя, че затвореният ковчег се носи към вратата по наклон от цветя, които се разкъсваха в стените. Изпоти се. Заболяха го ставите. След миг осъзна, че се намира на улицата, защото дъждът намокри клепачите му. Някой го хвана за ръката и му каза: