Сириецът Мойсей погледна и се увери. Заговори нещо на жена си на смесица от арабски и испански. Тя се обади от задното помещение на дюкяна. Той измърмори нещо, а после преведе на полковника своето безпокойство.
— Скрийте котката си, полковник, че децата ще я откраднат, за да я продадат на цирка.
Полковникът се приготви да тръгне след пощенеца.
— Този цирк не е с животни — каза той.
— Няма значение — възрази сириецът. — Въжеиграчите ядат котки, за да не им се чупят костите.
Полковникът вървя след пощенеца през сергиите на пристанището до площада. Там го стресна разногласната глъчка от арената за боеве с петли. Някой на минаване му каза нещо за неговия петел и той едва тогава си спомни, че същия ден трябваше да започнат тренировките.
Мина покрай пощата и след малко потъна в глъчката на арената. Видя своя петел по средата, сам и беззащитен — шиповете му увити с парцали, краката му разтреперани, очевидно от страх. Противникът му беше един тъжен сив петел.
Полковникът никак не се развълнува. Боят представляваше поредица от съвсем еднакви повтарящи се нападения. Пера, крака и шии се счепкваха за миг сред шумни овации. Запратен в дъските на оградата, противникът се завърташе около себе си и пак налиташе. Неговият петел не нападаше. Отблъскваше всяко нападение и пак заставаше точно на същото място. Само че краката му вече не трепереха.
Херман прескочи оградата, вдигна го на ръце и го показа на публиката, изпълнила амфитеатрално разположените редове. Избухнаха луди аплодисменти и викове. На полковника направи впечатление несъответствието между възторжеността на овациите и напрегнатостта на зрелището. Прозвуча му като фарс, в който доброволно и съзнателно участваха и петлите.
Подтикнат от малко пренебрежително любопитство, той огледа редиците. Екзалтираното множество се втурна по стъпалата към пистата. Полковникът наблюдаваше разгорещените, нетърпеливи, страшно възбудени лица. Бяха все нови хора. Всичките новодошли в селото. И той отново преживя — като предзнаменование сякаш — един заличен от хоризонта на неговата памет миг. Тогава прескочи оградата, проправи си път между струпаното множество и срещна спокойните очи на Херман. Двамата се изгледаха, без да мигнат.
— Добър ден, полковник.
Полковникът взе от ръцете му петела и прошепна:
— Добър ден.
Нищо повече не каза, защото го изненада силно досегът с горещото и дълбоко пулсиращо тяло на птицата. Помисли си, че никога не е държал в ръцете си толкова живо нещо.
— Нямаше ви вкъщи — каза Херман смутено.
Нови овации го прекъснаха. Полковникът се почувства засрамен. Без да погледне никого, оглушен от аплодисментите и виковете, той отново си проправи път и излезе на улицата с петела под мишница.
Цялото село, всички от долната махала наизлязоха да го видят, като минава, следван от дечурлигата от училището. В единия край на площада някакъв негър с исполински ръст се беше качил на една маса и с навита около врата змия продаваше без разрешение лекарства. Голяма група хора се бяха спрели на връщане от пристанището да чуят хвалбите му за лекарствата, но когато мина полковникът с петела, вниманието им се насочи към него. Той никога не беше вървял толкова дълго до къщи.
Не съжаляваше. От много време селото беше потънало сякаш в дълбока и тежка дрямка, съсипано от десетгодишна тежка история. Този следобед — още един петък без писмо — хората се бяха събудили. Полковникът си спомни други времена. Видя себе си, жена си и сина им, свити под един чадър, на представление, което не беше прекъснато въпреки дъжда. Спомни си водачите на своята партия, видя ги вчесани грижливо, как си веят в такт с музиката в двора на неговата къща. Почти преживя отново мъчителния отзвук на тъпана в червата си.
Мина по улицата, успоредна на реката. И там се беше събрала шумна тълпа, също като в далечните неделни дни по време на избори. Хората гледаха как разтоварват цирка. От един дюкян някаква жена подвикна нещо за петела. Полковникът продължи към къщи, потънал в мислите си, все още чувайки откъслечни гласове, сякаш го преследваха овациите на арената.
Пред вратата той се обърна към децата:
— Всички да си вървите у дома. Който влезе, с камшик ще го изгоня.
Сложи дървеното мандало и се запъти право към кухнята. Жена му излезе от спалнята, задушавайки се от кашлица.
— Насила го взеха! — извика тя. — Казах им, че петелът няма да излезе от тази къща, докато съм жива.
Преследван от истеричния глас на жена си, полковникът завърза петела за крака на печката и смени водата в кутията.
— Казаха ми, че и през нашите трупове да е, пак ще го вземат. Казаха, че петелът не бил наш, а на цялото село.