Следобед занесе петела на арената. Като се върна, свари жена си пред нова криза. Разхождаше се назад-напред по коридора, с разпуснати на гърба коси, с разперени ръце, търсейки въздух със свирещите си дробове. И там остана, докато се стъмни съвсем. После отиде да си легне, без да каже нито дума на мъжа си.
Предъвква молитвите си до полицейския час, че и малко след това. Като свърши, полковникът понечи да изгаси лампата, но тя не даде:
— Не искам да умра на тъмно.
Полковникът остави лампата на пода. Той започваше да усеща умора. Имаше желание да забрави всичко, да спи непрекъснато четиридесет и четири дни и да се събуди на двадесети януари в три часа̀ следобед на арената точно когато трябва да пусне петела. Но знаеше, че го застрашава безсънието на жена му.
— Все същата история — започна тя след малко. — Ние гладуваме, за да ядат другите. От четиридесет години все същата история.
Полковникът мълча, докато жена му не спря, за да го попита дали е буден. Той отговори, че е буден. И жена му продължи с равен, леещ се, непреклонен глас:
— Всички ще спечелят от петела освен ние. Защото ние единствени нямаме пукната пара, за да заложим.
— Стопанинът на петела има право на двадесет на сто.
— Ти имаше право също да получиш служба, когато те караха да работиш до скъсване по изборите — възрази жена му. — Имаше право и на пенсия като ветеран, след като рискува кожата си през Гражданската война. Сега всички са подредили живота си, а ти умираш от глад, съвсем сам.
— Не съм сам — каза полковникът.
Опита се да й обясни нещо, но сънят го победи. Тя продължи да говори глухо, докато не разбра, че мъжът й спи. Тогава излезе от мрежата срещу комари и започна да се разхожда из салона в тъмното. Там продължи да си говори. На разсъмване полковникът я повика.
Тя застана на прага като призрак, осветена отдолу от почти съвсем угасналата лампа. Изгаси я, преди да легне, но продължи да говори.
— Ще направим нещо — прекъсна я полковникът.
— Единственото, което можем да направим, е да продадем петела — каза жена му.
— Можем също да продадем часовника.
— Не искат да го купят.
— Утре ще се опитам да взема от Алваро четиридесет песо.
— Няма да ти даде.
— Тогава ще продам картината.
Когато жена му заговори отново, пак беше излязла иззад мрежата и полковникът усети напоеното й с билков мирис дихание.
— Не искат да я купят — каза тя.
— Ще видим — каза кротко полковникът, без никаква следа от промяна в гласа. — Ти спи сега. Ако утре не успеем нищо да продадем, ще помислим за друго.
Помъчи се да държи очите си отворени, но сънят го събори. Свлече се на дъното на някаква субстанция без време и без пространство, където думите на жена му придобиваха друго значение. Но само след миг усети, че го разтърсват за рамото.
— Отговори ми!
Полковникът не знаеше дали беше чул тези думи преди или след заспиването. Навън се развиделяваше. Прозорецът се очертаваше, пълен със зелената светлина на неделния ден. Помисли, че го тресе. Очите му горяха и трябваше да направи голямо усилие, за да осъзнае всичко наоколо си.
— Какво можем да направим, щом не можем нищо да продадем? — повтори жена му.
— Тогава вече ще е двадесети януари — отговори полковникът в пълно съзнание. — И същата вечер ще ни платят двадесет на сто.
— Ако петелът спечели — каза жена му. — Ами ако загуби? Не ти ли минава през ума, че петелът може да загуби?
— Този петел не може да загуби.
— Но ти допусни, че загуби.
— За това ще започнем да мислим след четиридесет и пет дни — каза полковникът.
Жена му се отчая.
— А дотогава какво ще ядем? — попита тя, като хвана полковника за яката на фланелата и силно го разтърси. — Кажи ми, какво ще ядем?
На полковника му бяха нужни седемдесет и пет години — всичките седемдесет и пет години от живота му, минута по минута, — за да стигне до този миг. Той се почувства чист, ясен, непобедим, когато отговори:
— Лайна.
Париж, януари 1957