— Побързай, куме, че те чакам.
Беше дон Сабас, кръстникът на мъртвия му син, единственият от водачите на неговата партия, който успя да се спаси от политическите преследвания и продължаваше да си живее в селото.
— Благодаря ти, куме — отвърна полковникът и мълчаливо тръгна под чадъра. После забеляза, че в духовия оркестър липсва една тръба, и за първи път съвсем ясно си даде сметка, че мъртвият беше мъртъв. — Горкият — прошепна.
Дон Сабас се закашля пресипнало. Той държеше чадъра високо в лявата си ръка — дръжката стигаше почти до главата му, защото беше по-нисък от полковника. Когато погребалното шествие излезе от площада, хората започнаха да си приказват. Тогава дон Сабас обърна към полковника своето опечалено лице и попита:
— Какво става с петела, кумец?
— В къщи си е петелът — отвърна полковникът.
В този миг някой извика:
— Къде сте тръгнали с този мъртвец?
Полковникът вдигна очи нагоре и видя кмета, застанал на балкона на полицейския участък — по гащи и по фланела, сериозен, с подута небръсната буза. Музикантите прекъснаха траурния марш. След малко полковникът чу гласа на отец Анхел, който нещо заприказва с кмета на висок глас. През почукването на дъжда по чадърите успя да долови за какво става дума.
— Е, какво сега? — попита дон Сабас.
— Сега нищо — отговори полковникът. — Погребалното шествие не можело да мине край полицейския участък.
— Ах, да, аз бях забравил! — възкликна дон Сабас. — Все забравям, че е обявено извънредно положение.
— Само че това не е бунт, а погребение на един нещастен музикант — възрази полковникът.
Шествието тръгна в друга посока. В долните махали жените гледаха как минава ковчегът и мълчаливо гризяха нокти. Но като отмина, застанаха по средата на улицата и нададоха викове — хвалебствени, благодарствени и прощални викове, сякаш вярваха, че мъртвецът ги чува от ковчега си. Като стигнаха гробищата, на полковника му призля. Когато дон Сабас го побутна към стената, за да направи място на мъжете, които носеха мъртвеца, обърна се към него усмихнат, но видя лицето му застинало.
— Какво ти става, кумец?
Полковникът изпъшка:
— Нали е октомври, куме…
Върнаха се по същата улица. Дъждът беше спрял. Небето стана дълбоко, наситено синьо. „Вече не вали“ — помисли си полковникът и се почувства по-добре, но остана задълбочен в себе си. Дон Сабас го прекъсна:
— Трябва да отидеш при доктора да те прегледа, кумец.
— Аз не съм болен — каза полковникът, — само че дойде ли октомври, някакви животинки започват сякаш да се въдят в червата ми, такова нещо усещам.
— А-ха — рече дон Сабас и се сбогува пред вратата на своята къща — нова двуетажна сграда с решетки от ковано желязо по прозорците.
Полковникът се запъти към своята със съжаление, че ще трябва да съблече официалния си костюм. След малко пак излезе — отиде до бакалницата на ъгъла да купи кутия кафе и половин либра царевица за петела.
Полковникът се зае с петела, макар че този четвъртък предпочиташе да си остане в хамака. Няколко дни валя непрекъснато. През седмицата флората в неговите вътрешности се развихри. Няколко нощи не спа, измъчван от свирещото дишане на астматичната си жена. Но в петък следобед октомври благоволи да им даде почивка. Другарите на Агустин — майстори-шивачи, какъвто беше и той, и страстни запалянковци по борбата с петли — се възползваха от това и наминаха да проверят петела. Във форма беше.
След като ги изпрати, полковникът се върна в стаята при жена си. Тя се размърда и го попита:
— Какво казват?
— Запалени са много — отвърна полковникът. — Всичките спестяват пари, за да могат да заложат на петела.
— Не знам какво са му харесали на този петел — рече жена му. — Толкова е грозен! На мене ми изглежда като ненормален: главата му е прекалено малка за краката.
— Те казват, че това е най-хубавият петел в целия департамент — възрази полковникът. — Около петдесет песети струва.
Уверен беше, че този довод напълно оправдава решението му да запази петела — наследството от сина им, когото преди девет месеца на арената за бой с петли направиха на решето за разпространение на нелегална информация.
— Приказки са това, че струвал скъпо — каза жена му. — Като се свърши царевицата, ще трябва от себе си да късаме, за да го храним.