Докато търсеше дочените си панталони в сандъка, полковникът през всичкото време си мислеше.
— Остават само няколко месеца — каза той. — Вече със сигурност се знае, че през януари ще има боеве. После ще можем да го продадем на по-добра цена.
Панталоните му бяха неогладени и жена му ги опъна върху печката с две железни ютии за въглища.
— Защо бързаш толкова да излезеш? — попита го тя.
— За пощата.
— Съвсем забравих, че днес е петък — рече тя, като се върна в стаята.
Полковникът беше облечен, но още не си беше обул панталоните. Тя погледна обувките му.
— Тези обувки са вече за изхвърляне — каза му тя. — Започни да си носиш лачените.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Те са като за сирак — възпротиви се той. — Всеки път, когато ги обуя, се чувствам като избягал от сиропиталище.
— Та не сме ли сираци ние без нашия син? — каза жена му.
И този път успя да го убеди.
Полковникът се запъти към пристанището още преди да изсвирят корабчетата — по лачените обувки, по един бял панталон без каиш и по ризата, закопчана горе с медно копче, без подвижната яка. Застана при дюкяна на сириеца Мойсей да гледа как маневрират шлеповете. Пътниците слязоха, разнебитени от осемте часа пътуване в едно и също положение. Бяха същите както винаги: разни амбулантни търговци и хора от селото се връщаха към всекидневието си, след като бяха пътували през седмицата.
Пощенското корабче беше последно. Полковникът с вътрешна тревога следеше как се приближава към брега, как акостира. На покрива той различи торбата с писмата, привързана за парните комини и покрита с восъчно платнище. Петнадесет години очакване бяха изострили интуицията му, а петелът беше изострил нетърпението му. Пощенският чиновник се качи на корабчето, отвърза торбата, метна я на гръб и от този миг нататък полковникът вече не го изпусна от очи.
Тръгна след него по успоредната на пристанището улица — лабиринт от дюкяни и сергии с изложени пъстроцветни стоки. Всеки път, когато вършеше това, полковникът изпитваше съвсем различно вълнение, но винаги една и съща беше непреодолимата му като страха тревога. В пощата лекарят вече чакаше вестниците.
— Моята жена пита дали не сме ви обидили нещо, та не идвате вкъщи, докторе — каза му полковникът.
Лекарят беше млад човек с обрасъл с лъскави къдри череп. Имаше нещо невероятно в съвършенството на зъбите му. Той запита как е здравето на болната и полковникът подробно го осведоми, без да изпуска от очи движенията на пощенския чиновник, който разпределяше писмата по кутиите, наредени по азбучен ред, но вършеше това толкова бавно, че довеждаше полковника до отчаяние.
Лекарят получи кореспонденцията си заедно с пакет вестници. Отдели на една страна бюлетините за научна пропаганда и прочете бегло личните си писма. В това време чиновникът раздаде писмата на всички, които бяха дошли да си ги получат. Полковникът погледна кутията с неговата начална буква и един плик за въздушна поща със сини краища още повече опъна нервите му.
Лекарят разкъса печата на пакета с вестниците и прочете набраните с едър шрифт новини, а полковникът, вперил очи в кутията с неговата буква, чакаше пощенският чиновник да стигне до нея. Но той не се спря на неговата буква. Лекарят престана да чете вестниците, погледна полковника, после погледна чиновника, седнал пред телеграфните съоръжения, после пак полковника.
— Да си вървим — рече той.
— За полковника няма нищо — каза чиновникът, без да вдигне глава.
Полковникът се засрами.
— Аз нищо не чаках — излъга той. Обърна се към лекаря и със съвсем детинско изражение в очите каза: — На мен няма кой да ми пише.
На връщане вървяха мълчаливо. Лекарят — задълбочен във вестниците, полковникът — с обичайната си походка на човек, който е загубил току-що някоя монета и се връща по същия път да я потърси. Беше ясна привечер. Бадемите на площада ръсеха последните си скапани вече листа. Когато стигнаха до вратата на амбулаторията, започваше да се стъмнява.
— Какви новини има? — попита полковникът.
Лекарят му подаде няколко вестника.
— Човек не може да разбере — каза той. — Трудно е да прочетеш между редовете онуй, което цензурата позволява да се публикува.
Полковникът прочете набраните едро заглавия — все международни новини. Горе, на четири колони — информация за национализирането на Суецкия канал. Първата страница беше почти изцяло заета с покани за някакво погребение.
— Няма надежда за избори — каза полковникът.
— Не бъдете наивен, полковник — отвърна лекарят. — Ние вече сме достатъчно възрастни хора, за да чакаме Месията.