— Пак въпросът за Суец — подхвърли той, прочитайки набраните едро съобщения. — Западът губи почва.
Полковникът не можа да прочете изнесените на челно място новини. Помъчи се да преодолее неприятното усещане в стомаха си.
— Откак има цензура, вестниците само за Европа пишат — забеляза той. — Най-добре ще стане европейците да дойдат тука, а ние да отидем в Европа. Така всеки ще знае какво става на неговата земя.
— В представите на европейците Южна Америка е мустакат мъж с китара и револвер — каза лекарят, смеейки се над вестника. — Те не разбират главното.
Пощенецът му подаде писмата, сложи останалите обратно в торбата и пак я затвори. Лекарят реши да прочете две писма, но преди да разкъса пликовете, погледна полковника. После погледна чиновника от пощата.
— За полковника нищо ли няма?
Ужас обзе полковника. Пощенецът метна торбата на гръб, слезе от тротоара и без да обърне глава, отговори:
— Няма кой да пише на полковника.
Противно на навика си, този път той не тръгна направо към къщи. Изпи едно кафе в шивачницата, докато другарите на Агустин преглеждаха вестниците. Чувстваше се измамен. Предпочиташе да остане там до следващия петък, за да не се явява пред жена си с празни ръце. Но когато затвориха шивачницата, трябваше да застане лице срещу лице с действителността. Жена му го чакаше.
— Нищо ли няма? — попита го тя.
— Нищо — отвърна полковникът.
Следващия петък отиде пак да чака корабчето. И както всички петъци дотогава, пак се върна вкъщи без очакваното писмо.
— Предостатъчно чакаме вече — каза вечерта жена му. — Трябва човек да има биволско търпение като тебе, за да може петнадесет години да чака едно писмо.
Полковникът легна в хамака да прочете вестниците.
— Трябва да дочакаме реда си — каза той. — Нашият номер е хиляда осемстотин двадесет и три.
— Откакто сме зачакали, този номер два пъти излезе на лотарията — възрази жена му.
Както всеки път, полковникът прочете вестниците от първата страница до последната, заедно с обявленията. Докато четеше, все си мислеше за своята пенсия на ветеран. Преди деветнадесет години, когато конгресът прие закона, започна една доказателствена процедура, която се точи цели осем години. После бяха нужни още шест години, за да го включат в йерархичния списък. Това беше последното писмо, което полковникът получи.
Довърши четенето на вестниците след полицейския час. Когато понечи да изгаси лампата, забеляза, че жена му е будна.
— Ти пазиш ли още онази изрезка?
Жена му се помъчи да си спомни.
— Да. Трябва да е при другите документи.
Тя излезе изпод мрежата срещу комарите и измъкна от шкафа едно дървено ковчеже с пакет писма, подредени по дати и завързани с ластик. Намери съобщението на някаква адвокатска кантора, която щяла да се заеме енергично да действа за военните пенсии.
— Откога ти разправям да отидеш при друг адвокат! Досега щяхме да получим тези пари и да ги изхарчим — каза жената, подавайки изрезката на мъжа си. — Нищо няма да получим, защото са закопали преписката ни.
Полковникът прочете изрезката с дата от преди две години и я прибра в джоба на ризата си, закачена зад вратата.
— Лошото е, че за да сменим адвоката, ще трябват пари.
— Нищо подобно! — отсече жена му. — Ще им напишеш да си приспаднат дължимото от пенсията, когато я получат. Само така ще вземат присърце този въпрос.
И тъй, в събота следобед полковникът отиде при своя адвокат. Свари го безгрижно излегнат в хамака. Беше огромен негър само с два кучешки зъба на горната челюст. Пъхна крака в едни чехли с дървени подметки и отвори прозореца на кабинета си над прашна пианола с напъхани в мястото за ролките книжа: изрезки от „Държавен вестник“, залепени в стари счетоводни книги, и едно непълно течение на бюлетините на държавната бюджетна комисия. Пианолата без клавиши служеше същевременно и за писалище. Адвокатът седна на един стол с пружини. Преди да разкрие пред него какъв е поводът за посещението му, полковникът изрази безпокойството си.
— Аз ви предупредих, че това няма да е работа за два дни — вметна адвокатът в една от паузите на полковника. Беше като смазан от жегата. Натисна назад пружините на стола си и започна да си вее с някакъв плакат за пропаганда. — Моите агенти често ми пишат, че няма причини да се отчайваме.
— От петнадесет години все едно и също — възрази полковникът. — Тя тази работа стана „Трай, коньо, за зелена трева“.
Адвокатът много образно му описа сложните канцеларски пътеки. Столът му беше прекалено тесен за неговите пищни кълки.