— Преди петнадесет години беше по-лесно — каза той. — Тогава съществуваше общинското дружество на ветераните, образувано от членове и на двете партии. — Той напълни дробовете си с палещ въздух и важно произнесе: — Съединението прави силата — сякаш току-що беше измислил тази сентенция.
— Никаква сила не направи съединението в този случай — каза полковникът и за първи път си даде сметка, че е останал съвсем сам. — Докато чакаха пощата, всичките ми другари измряха.
Адвокатът никак не се разчувства.
— Законът беше приет прекалено късно — рече той. — Не всички са имали късмет като вас да станат полковници на двадесет години. Освен това, не беше предвидено специално перо в бюджета, затова правителството трябваше да кърпи оттук-оттам.
Все същата песен му пееха. Като я слушаше, полковникът всеки път изпитваше глуха неприязън.
— Това не е милостиня — каза той. — Не става дума да ни направят някакво благодеяние. Ние кръвта си проливахме, за да спасим републиката.
Адвокатът разпери ръце.
— Така е, полковник — рече той. — Човешката неблагодарност е безгранична.
И тази песен беше слушал полковникът. За първи път я чу на следващия ден след Нерландския договор, когато правителството обеща на двеста офицери, защищавали революцията, да им плати пътните разноски и обезщетение. Един революционен батальон, съставен главно от юноши, избягали от училище, чака три месеца на бивак край гигантската сейба на Нерландия. После се върнаха по домовете си на свои собствени разноски и там продължиха да чакат. Почти шестдесет години след това полковникът още чакаше.
Възбуден от спомените, той зае тържествена поза. Подпря в бедрената кост дясната си ръка — само кожа и кости, съединени от нервни влакна — и прошепна:
— Затова взех едно решение.
Адвокатът се озадачи:
— Какво решение?
— Да се обърна към друг адвокат.
Една патица, следвана от няколко жълти патенца, влезе в кабинета и адвокатът стана да я изгони.
— Както кажете, полковник — рече той, пъдейки пернатите. — Както кажете, тъй ще бъде. Ако можех да върша чудеса, нямаше да живея в този кокошарник.
Сложи на вратата към двора една дървена решетка и пак седна.
— Моят син през целия си живот работи — каза полковникът. — Къщата ми е ипотекирана. А законът за пенсиите беше един хубав доход за адвокатите.
— Но не и за мене — възрази адвокатът. — Всичките ви пари до последното сентаво отидоха за молбите.
Полковникът се упрекна, че е бил несправедлив.
— Аз не исках да кажа това — поправи се той и избърса челото си с ръкава на ризата. — От тази жега на човек мозъкът му завира.
Адвокатът преобърна кабинета си, за да намери пълномощното. Слънцето запълзя към средата на голата стая, построена от нерендосани дъски. След като напразно търси къде ли не, адвокатът застана на четири крака, пухтейки, и измъкна изпод пианолата свитък книжа.
— Ето го! — и подаде на полковника един подпечатан лист. — Трябва да напиша на моите агенти да анулират копията — каза той в заключение.
Полковникът изтърси листа от праха и го прибра в джоба на ризата си.
— Скъсайте го вие сам — каза му адвокатът.
— Няма да го скъсам — отговори полковникът. — Това са двадесет години спомени.
И зачака адвокатът да продължи да търси. Но той не продължи. Отиде до хамака да си избърше потта. Оттам погледна полковника през трептящия въздух.
— Трябват ми и документите — рече полковникът.
— Какви документи?
— Доказателствените документи.
— Това вече няма да е възможно, полковник.
Полковникът се обезпокои. Като ковчежник на революцията от военното окръжие в Макондо, той беше извършил едно мъчително шестдневно пътешествие с фондовете на гражданската война в два сандъка, вързани за гърба на едно магаре. Пристигна в лагера в Нерландия, теглейки гладното до смърт магаре, половин час преди подписването на договора. Полковник Аурелиано Буендия, генерален интендант на революционните сили по атлантическото крайбрежие, му издаде документ, че е получил от него фондовете и включи двата сандъка в инвентара за предаване.
— Това са документи с неоценима стойност — каза полковникът. — Има една разписка, написана лично от полковник Аурелиано Буендия.
— Съгласен съм — каза адвокатът. — Само че такива документи са минали с хиляди и хиляди през ръцете на хиляди и хиляди чиновници, докато стигнат до не знам си кой отдел на министерството на войната.
— Документи от подобно естество не могат да минат незабелязано през ръцете на никой чиновник — рече полковникът.