Език, състоящ се от безкрайни вариации на една единствена дума! Джаксън не искаше да го повярва, но бе твърде добър лингвист, за да се съмнява в доказателствата, които му даваха собствените му обучени сетива.
Можеше да научи и този език, разбира се, но докато го научеше, как ли още щеше да се промени?
Джаксън въздъхна и изморено потри лицето си. В известен смисъл, случилото се бе неизбежно. Всички езици се променят. Но на Земята и няколкото светове, с които се бяха свързали, езиците се променяха сравнително бавно.
На На скоростта на промяна бе по-висока. Доста по-висока.
Езикът на На се променяше със скоростта, с която на Земята се сменя модата, само че още по-бързо. Променяше се като цените или като времето. Променяше се безкрайно и безспир, в съответствие с неизвестни правила и неясни принципи. Променяше формите си, както лавината променя силата и посоката си. В сравнение с английския беше като глетчер.
Езикът на На бе наистина един чудовищен поток. Като реката на Хераклит. Човек не може да влезе два пъти в една и съща река, бе казал Хераклит. Защото водата в нея винаги тече и никога не е същата на едно място.
И по отношение езика на На това бе проста и буквална истина.
Всичко това бе много лошо. Но още по-лошото бе фактът, че наблюдател като Джаксън никога не би могъл да се надява да определи или изолира дори и един термин от динамичната и променяща се мрежа от думи, които съставляваха езика на На. Защото действията на един наблюдател сами по себе си бяха достатъчно груба намеса, предизвикваща разтърсване и възбуждане на самата система, предизвикващи я да се променя непредвидимо. И така, ако думата би била изолирана, нейните взаимоотношения с останалите в системата биха се нарушили по необходимост, а тя самата би станала безсмислена.
И поради факта на своята променливост, езикът бе абсолютно неподдаващ се на разшифроване и контрол. Чрез своята неопределеност, езикът на На се противопоставяше на всеки опит да бъде победен. И така, Джаксън стигна от Хераклит до Хазенберг, без да намери друга опора. Той бе объркан и така притеснен погледна към големците с нещо като благоговение.
— Е, успяхте, момчета — каза им той. — Вие победихте системата. Старата Земя не можа да ви глътне, а вие никога няма и да го забележите. Не бихте и могли даже. Но нашите хора обичат легалните действия, а нашите закони казват, че преди да извършим каквото и да било прехвърляне на собствеността, ние трябва да сме извършили диалога.
— Мун? — попита учтиво Ерум.
— Така че, предполагам, това означава, че трябва да ви оставя на мира, приятели — допълни Джаксън. — Ще го направя поне дотогава, докато законът като такъв фигурира по книгите ни. Но каква ли компенсация би могъл да поиска човек за това, по дяволите, а?
— Мун-мун — каза неуверено кметът.
— Е, сега ще си ходя — довърши Джаксън. — Трябва да сме честни… Но ако някога открия, че вие, наянците, сте ме мотнали…
Той остави изречението недовършено. Без дума повече, Джаксън се обърна и си тръгна към кораба.
След половин час бе вече в космоса, а след още петнадесет минути напусна околностите на планетата.
6.
От канцеларията на Ерум големците наблюдаваха как корабът на Джаксън блесна като комета в тъмното следобедно небе. Той се превърна в светеща точка и после изчезна в безкрая на вселената.
Големците стояха мълчаливо известно време, после се спогледаха. Внезапно, спонтанно, всички избухнаха в смях. Смееха се все по-силно, държаха се за коремите, а по лицата им се стичаха сълзи.
Кметът беше първият, който се опита да овладее тази истерия. Той се поизправи и каза:
— Мун, мун, мун-мун.
Тази мисъл веднага отрезви останалите. Радостта им секна. Те гледаха със страх към далечното, враждебно небе и премисляха току-що преживяното приключение.
Най-после младият Ерум попита:
— Мун-мун? Мун-мун?
Няколко от големците се усмихнаха на наивността на въпроса му. И все пак никой не успя да отговори на толкова простото, но все пак жизнено важно питане. Защо наистина? Смееше ли някой да се реши дори и да предположи нещо?
Сложно бе да се живее в съмнение не само към бъдещето, но и към миналото. Пък и ако наистина не можеше да се измисли отговор, тогава значи такъв нямаше изобщо.
Тишината продължи да виси в стаята и тогава устните на Ерум се извиха надолу с цинизъм, който не отговаряше на младостта му. Той грубо каза:
— Мун! Мун-мун! Мун?
Шокиращите му думи не бяха нещо необичайно за жестокостта на всяка младост, но подобни изрази не можеха да бъдат оставени неоспорвани. И почтеният първи съветник пристъпи напред, за да му даде отговор.