— Мун-мун, мун-мун — каза възрастният човек. — Мун-мун мун-мун? Мун мун-мун-мун. Мун мун мун, мун мун мун, мун мун. Мун, мун мун мун… Мун мун мун. Мун-мун? Мун мун мун мун!
Прямата му увереност достигна до дъното на сърцето на Ерум. Неволно от очите му потекоха сълзи. Забравил всякакви задръжки, той се обърна към небето, стисна юмрук и извика:
— Мун! Мун! Мун-мун!
Усмихнат нежно, възрастният съветник прошепна:
— Мун-мун-мун, мун, мун-мун.
Това, за съжаление, бе чудната и страшна истина за положението, в което се намираха. Може би все пак бе добре, че останалите не я чуха.