И така, залепил на лицето си леката изкуствена усмивка, Джаксън дръпна люка и го отвори напълно, след което пристъпи напред, за да си поговори малко.
— Е, хайде значи, как сте, бе? — попита веднага Джаксън само колкото да чуе звука от собствения си глас.
Застаналият най-близо чуждоземец отскочи назад. Почти всички останали се бяха намръщили. Няколко от по-младите имаха бронзови ножове в кании. Бяха груби оръжия, но не по-безопасни от някоя друга измишльотина. Чуждоземните започнаха да измъкват ножовете си.
— Хайде, спокойно, де — каза Джаксън, като се опитваше да говори весело и спокойно.
Те обаче измъкнаха ножовете си и започнаха да се приближават. Джаксън остана на мястото си в очакване, но готов да се хвърли назад към люка като ракета. Надяваше се да успее.
Тогава един от другите хора (май беше най-добре да ги нарича „хора“, реши Джаксън) пристъпи пред двамата нетърпеливци. Този беше по-възрастен. Той заговори бързо. Започна да жестикулира. Двамата с ножовете го гледаха.
— А така — каза окуражително Джаксън. — Погледнете хубавичко. Я, какъв голям космически кораб! Здрава работа. Мощна. Изработена по наистина модерна технология. Трябва да ви накара да се позамислите малко, нали?
Така си беше. Чуждоземците се бяха спрели и ако не мислеха, поне говореха доста. Те сочеха кораба, а после града си.
— Май започвате да разбирате — каза им Джаксън. — Силата е универсален език, нали така, братовчеди?
На различните планети бе присъствал на много подобни сцени. Можеше почти да напише сценарий за разговора, който се провеждаше помежду им сега. Обикновено той имаше следното съдържание:
На далечна планета каца неканен гост с космически кораб, който предизвиква (1) любопитство, (2) страх и (3) неприязън. След няколко минути на благоговейно наблюдение, един от автохтоните обикновено казва на приятеля си:
— Хей, това проклето метално нещо трябва да съдържа бая сила.
— Прав си, Хърби — отговаря приятеля му Фред, вторият туземец.
— Разбира се, че съм прав — казва Хърби. — И мамка му, ако с такава мощ, технология и така нататък този проклетник не вземе да ни зароби. Мисля, че наистина го може.
— Прав си, Хърби, май точно така ще стане.
— Така казвам, де — продължава Хърби. — Аз мисля да не поемаме никакви рискове. Абе като го гледам, ми се вижда приятелски настроен, но понеже има толкова сила на разположение, не ми се вижда да е на добро. И баш сега е най-хубаво да му видим сметката, понеже си седи и чака да го приветстваме с добре дошъл или нещо подобно. Я да го оправим това копеле, пък после ще му мислим какво би и какво не би се случило, ако…
— Съгласен съм с теб, Боже мой — извиква Фред. Останалите също потвърждават съгласието си.
— Давайте, момчета — извиква Хърби. — Да го оправим този извънземен хитрец веднага!
И така, те тръгват, но внезапно, в последната секунда, старият Док (третият туземец) се намесва.
— Чакайте, момчета, не може така. Все пак ние имаме закони и…
— Върви по дяволите с твоите закони — казва Фред (скандалджия по рождение и малко тъповат).
— И освен законите, това може да бъде доста опасно за нас.
— Ние с Фред не се страхуваме — казва смелият Хърб. — Може би за теб е по-добре да идеш на кино или нещо там, а, Док. Ние с приятелчетата ще се оправим с това.
— Аз не говоря за близка персонална опасност — упорито продължава Док. — Аз се опасявам от разрушаването на целия ни град, от унищожаването на нашите обични същества, от разрушаването на цялата ни култура.
Хърб и Фред се спират.
— Какво говориш, Док? Та той е просто един досаден извънземен. Бутваш му ножа в корема и той пуска кръв като всеки друг.
— Глупаци! Тъпанари! — изгърмява гласът на мъдрия стар Док. — Разбира се, че можете да го убиете! Но какво ще стане после?
— Ъ? — казва Фред и ококорва сините си очи.
— Идиоти! Говеда! Да не мислите, че извънземните имат само този кораб? Да не мислите, че не знаят къде е отишъл този тип? Хора, бъдете сигурни, че те имат още много кораби там, откъдето идва този и ако той не се върне навреме, те доста ще се разсърдят. И трябва да сте сигурни, че когато онези извънземни разберат какво се е случило, те ще се ядосат много и ще избръмчат дотук. И тогава ще пометат всичко и всички.
— Че откъде бих могъл да се сетя за такова нещо? — пита замаян Фред.
— Защото и ти би направил същото, не съм ли прав?
— Предполагам — казва Фред с глупава усмивка. — Аха, и аз бих направил така. Ама те може и да не правят така, а?