— Оня аметист никак не е лош — забелязвам полугласно, сякаш на себе си.
— Топазът е много по-хубав — възразява почти автоматично жената и едва тогава ме поглежда.
Готвя се да отвърна нещо, но в тоя миг чувам зад гърба си радушен мъжки глас:
— Ана
На което дамата се отзовава също тъй радушно:
— Марио
Споменатият Марио прави крачка напред и свойски хваща жената през кръста, но тя за приличие му отмества ръката и двамата тръгват под носа ми към дъното на улицата, за да спрат на ъгъла в оживен разговор.
Влизам тутакси в магазина, посочвам пръстена с топаза и запитвам деловито:
— Колко?
Продавачът без бързане изважда бижуто и се впуска в обширна характеристика на качествата му.
— Колко? — повтарям аз. — Ще изпусна влака. Заминавам.
Търговецът вдига пръстена към светлината, тъй че да видя блясъка на камъка по-добре, и казва една почти астрономическа цена.
— Съжалявам — отвръщам и правя опит да си тръгна.
Две минути по-късно излизам от магазина, след като съм заплатил половината на исканата сума. Дамата и кавалерът не се виждат на ъгъла. Ускорявам крачки и откривам полюшващата се бледосиня фигура в далечината към Сан Марко. Жената е сама. Доближавам я едва на площада в момента, когато сяда край една маса пред кафенето.
— Бих ли могъл да ви предложа нещо?
Тя вдига очи и ме поглежда без сянка от симпатия:
— Пак вие ли?
— Същият. Бих ли могъл…
Жената отвръща с въздишка на отегчение:
— Човек не може да се отърве от нахалници. Едва отпратих един, ето ти втори.
Готвя се да възразя в смисъл, че не съм точно като първия, когато чувам зад гърба си ново радушно провикване:
— Добър ден, Ана
— Най-после — отвръща Ана.
От което може да се съди, че новодошлият е тъкмо човекът, когото тя е очаквала. Това е млад мургав красавец с широки плещи, обаче моите също не са тесни и той се задоволява да ми хвърли само един пренебрежителен поглед, след което се инсталирва на свободния стол. Сядам до съседната маса откъм гърба на кавалера, тъй че да мога да гледам Ана, без аполонът да ме вижда. После си поръчвам едно мартини и насочвам нежен поглед към дамата.
Тя е увлечена в някакъв разговор с красавеца и макар да дава вид, че не ме забелязва, много добре ме забелязва и наличието на още един поклонник в заведението очевидно не й е неприятно въпреки симулацията на досада.
Получавам мартинито си и го изпивам, сетне вадя от скука кадифената кутийка с пръстена и почвам нехайно да го разглеждам. Той е действително красив и необичаен по размери и сега на дневната светлина изглежда още по-притегателен. Притегателен за дамата на съседната маса, разбира се. От момента на появяването на пръстена Ана е обхваната от все по-нарастващо неспокойство. Изпърво крадешком, а после съвсем открито тя хвърля любопитни погледи към бижуто през рамото на кавалера си. Разговорът между двамата не върви. По-точно, върви в нежелана за аполона насока, доколкото мога да съдя по дочуваните откъслечни думи:
— Днес няма да е възможно — съобщава Ана.
— Но нали ми обеща?
— …Нещо непредвидено…
— …Ти ме разиграваш…
И тъй нататък, докато аполонът хвърля с раздразнение една смачкана банкнота на масата и си тръгва.
— Мога ли да ви предложа нещо? — повтарям въпроса си две минути по-късно, като приближавам до масата и се настанявам на опразнения стол.
— Дайте да го видя — отвръща без предисловия Ана. Подавам й кадифената кутийка, подир което кимам на келнера.
— Какво ще вземете?
— Каквото и вие — отвръща дамата, вперила жаден поглед в камъка с цвят на силен чай.
Отговорът вдъхва надежди за разбирателство. Поръчвам две мартини.
— Прекрасен е — признава дамата.
— На ръката ви ще бъде още по-прекрасен.
Това са тъкмо думите, които жената чака. Тя поставя пръстена на безименния си пръст и отдалечава ръка, за да се полюбува на панорамата.
— Наистина е прекрасен.
— Също като чувствата ми.
— Не вярвам на внезапни чувства — възразява Ана.
Пръстенът е вече на ръката й, така че нищо не пречи да се погрижи малко и за достойнството си. Една жена, дори и «съвсем корумпирана», държи винаги да й се дава по-висока цена от реалната.
— Моите чувства не са внезапни — забелязвам, след като изчаквам келнерът да сервира питиетата.
— Знам — кима Ана. — Те траят вече половин час.