— Не, господин Тоци още не се е върнал.
След което повторно затвори под носа ми.
И тъй, седя и чакам. Нямам възможност дори и да проуча подробно картата на града, купена още на гарата, защото трябва да наблюдавам масленозелената врата. Трябва просто изцяло да се посветя на изкуството да не върша нищо, съвсем нищо, дори да не си ям нервите и да не мисля по това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка сума неща.
Понякога край съседните маси сядат хора, изпиват по едно кафе, после си отиват. А после идват други. Моето кафе вероятно е съвсем изстинало. При това то е вече трето поред, затуй си поръчвам чаша мартини, като се старая да следя между главите на минувачите тъмния правоъгълник на отсрещния вход. Или ще влезе, или ще излезе. Въпросът е — кога? Да, кога най-после? — това е въпросът.
Широката гъба на чадъра със синята си здрачевина ме предпазва от парещото слънце. Но зноят извира не само от небето, а и от стените на съседните сгради, от каменната настилка на площадчето, от топлата кално-зелена вода. Зноят заедно с мириса на влажна плесен.
От време на време край верандата с дрезгаво пърпорене минава моторница и тогава повърхността на канала се нагъва в тежки вълни, а полуизгнилият дървен балкон застрашително се разклаща.
Часът наближава един, когато зървам мъж на средна възраст с тъмен костюм на райета и с тънка чанта под мишница да спира пред насрещната врата. Той едва е вдигнал ръка към звънеца, когато аз вече оставям на масата приготвената отпреди банкнота и с бързи крачки прекосявам площадчето. Бързи, в границата на възможното. Навалицата, суетяща се все още между сергиите, е тъй гъста, че докато си пробия път и стигна до входа, мъжът вече е изчезнал. Натискам на свой ред звънеца. Прислужникът се появява едва след повторното ми позвъняване, и то за да направи опит тутакси да се оттегли.
— Слушайте… — изръмжавам предупредително, като пъхвам тъкмо навреме обувката си в стесняващата се пролука на вратата.
Слугата поглежда с нескрито презрение нахалната обувка, попречила му да изпълни лакейския си дълг. Една обувка, която наистина се нуждае от известно почистване.
— Слушайте — повтарям. — Съобщете веднага на господаря си, че господин Анри от Бордо иска да го види.
— След като затворя — отвръща сухо прислужникът.
Няма какво, дръпвам крака си и зачаквам, макар да подозирам, че тоя тип само от злоба ще се бави поне четвърт час, преди да доложи. Добре, че близо до ръката ми има звънец.
Не става нужда да използувам звънеца. Малко по-късно слугата все тъй неприязнено, но с израз на известно примирение ме въвежда в хладното мраморно предверие на стария дом.
Господин Тоци ме посреща в кабинета си, като се провиква с едно радушно френско «Здравей, стари приятелю», улавя сърдечно десницата ми с две ръце и изобщо проявява доста пресилен ентусиазъм, ако се вземе под внимание, че допреди минута едва ли е подозирал съществуването ми. Сетне, когато слугата излиза, пълното мургаво лице на стопанина изведнаж добива сериозен, дори леко отегчен израз. Той вдига към мене сънливите си маслинени очи, като чака да кажа нещо.
Туй, което мисля да кажа, е, че щом съществува уговорка, тя трябва да се изпълнява. И че ако господин Тоци разполага с маса свободно време, това не е повод да губи времето на другите. Но опитът ме е научил да премълчавам репликите, от които не виждам полза.
— Идвам от страна на Мартен. Той отново овдовя.
Вестта за бедствието, сполетяло незнайния Мартен, не наскърбява прекомерно господин Тоци. Той кима машинално, сякаш друго не е очаквал.
— Добре, добре, ще направим каквото можем за нещастника — отвръща някак разсеяно стопанинът, от което следва да се заключи, че се готви или да намери нова съпруга на бедния Мартен, или да възкреси покойницата.
Вместо това господин Тоци приближава до рафтовете с книги, изважда някакъв дебел том, пъхва ръка в появилото се отверстие и миг след туй лавиците безшумно се отдръпват встрани, като откриват вратичката на зазидана каса. Стопанинът отключва касата, намира без много ровене един дебел плик, после заключва касата, повтаря манипулацията и едва след като лавиците заемат старото си място, ми подава плика. Разкъсвам го и изваждам отвътре белгийски паспорт. На паспорта е залепена моята снимка, придружена с името на Албер Каре. Това име не е моето, но има ли значение? Аз никога не съм имал истинско име. В плика намирам още няколко по-незначителни документа, принадлежащи на същия Каре — шофьорска книжка, някаква квитанция и пр., както и значителна сума пари в италиански и белгийски банкноти. Докато разглеждам набързо тия неща и ги настанявам в джобовете си, господин Тоци ми съобщава с безучастен служебен глас: