— Подир малко ще отпратя прислужника и ще ви предам куфара с вещите ви. Можете да вземете параходчето и да слезете на площада Сан Марко, третата спирка оттук. Препоръчвам ви да отседнете в хотел «Луна», аз веднага ще ви запазя стая по телефона. Мисля, че това е всичко.
Що се отнася до мене, това далеч не е всичко. За господин Тоци обаче тия думи изчерпват задачата му.
— Но седнете де… — сеща се той.
После излиза и след минута го чувам да разговаря с прислужника в коридора. Малко по-късно стопанинът се връща, като носи неголям луксозен куфар:
— Ето багажа ви. Мисля, че можете да тръгвате.
Господин Тоци ме изпровожда мълчаливо до пътната врата. Преди да ме отпрати, той ми пожелава «бон шанс» с безцветния си глас, но се въздържа да каже каквото и да било в смисъл «до скоро виждане». Аз — също. Тоя човек има твърде неприятна прислуга.
Външността на хотел «Луна» въпреки романтичната си фирма няма нищо привлекателно. Обаче външността понякога лъже. Зад мрачната, проядена от влагата фасада са скрити изящни салони с мозайки и скъпи килими, мраморно стълбище, светли стаи с гълъбови тапети, скъпа мебелировка и бани от бледосин порцелан. Една от тия стаи с изглед към съседните старинни дворци е запазена за господин Албер Каре.
Смъквам бързо дрехите си и заставам под душа, за да проверя как действува студената вода на главобола. Сетне изваждам от куфара чиста риза, нов сив костюм и черни обувки, обличам се, прибирам документите и парите в джобовете си и изхвръквам навън. Часът е три без двайсет.
Часът е три без пет, когато сядам на една маса пред кафенето в ъгъла на площада Сан Марко и си поръчвам кафе, макар че в момента цялото ми същество жадува не кафе, а сочен бифтек с прясно изпържени картофи. Запалвам цигара и отпивам глътка от горещата течност, с което всъщност я и приключвам, защото в Италия кафето се поднася в размера на една глътка. После оглеждам площада и наново се отдавам на обичайното си занятие: очакването.
Друг на мое място и при други обстоятелства навярно би се впуснал да изучава архитектурните паметници наоколо, които трябва да са твърде забележителни, щом пробуждат дори у мене смътни асоциации за отдавна познати пощенски картички. В момента обаче аз не изпитвам никакво любопитство към църквите, звънарниците и дворците. Цялото ми внимание е насочено към аркадата вдясно, дето трябва да се появи човекът с шапка от бяла панама, тъмни очила и един «Ролайфлекс», окачен на рамото.
Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.
Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му «Ролайфлекс». Познавам го по вървежа — с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.
«Любо» — поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.
Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.
— Любо — произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.
— Грешка — промърморва той и едва се усмихва. — Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?
— Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш «мон шер Каре»
— Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?
— По каквато и ти.
— За друго те питам.
Знам отлично за какво ме пита, но не мога да преглътна тоя служебен тон подир цяла година раздяла и в един миг, когато по пустата следобедна улица няма жива душа.
— Търговия. Интересуват ме по-специално кристалите «Муран».