Не намирам за нужно да отговоря и ние продължаваме да крачим по шосето в мрачините на гората. Едит, както винаги, доста точно е налучкала практичната страна на опасенията ми. Обаче няма понятие за другата. Понякога човек — дори такъв като мене — неусетно се сближава с друг човек дотам, че почва да го чувствува като неразделна част от себе си. Физическо притегляне или вкореняване на една привичка, или епизодите на едно детство, самотно и тъжно като твоето собствено, или бог знае какво друго, но ти вече не можеш без тоя човек и напразно си казваш, че той ти е нужен само за една служебна задача и напразно се убеждаваш, че това е едно дребно разминаване като толкова други в тоя живот.
— Колко още ще вървим? — пита Едит. — Тия обувки просто ми изтезават краката.
— Не съм те карал да се качваш на десетсантиметрови токове. И без това не си дребна.
— Исках да бъда на твоето ниво.
— Ти и инак си на моето ниво. Или може би си искала да бъдеш на нивото на Еванс?
— Престани… Ох, не мога повече.
— Трябва да излезем на шосето. Там ще спрем някоя кола.
— На шосето… А къде е това шосе? На идване мислех, че е съвсем близо до вилата…
— Близо е — утешавам я. — Още някой и друг километър.
Стигаме края на гората и както следва да се очаква, когато не ти върви, щом излизаме на открито, завалява дъжд.
— Само това липсваше… — изохква Едит.
— Именно. На такива като нас само това липсва, за да бъде удоволствието пълно:
— Не очаквах подобна памет от тебе — засмива се Едит въпреки болките в краката. — Особено за такива неща, които наричаш глупости.
Дъждът закапва плахо, сякаш просто да опита как ще върви, после изведнаж се засилва и почва да бие гърбовете ни в гъсти полегати черти. Равнината наоколо се простира глуха и черна. Облаците мъждеят неясно в някакво смътно виолетово сияние. Далеч напред понякога се мярва дребна летяща светлина и бързо изчезва. Там е шосето.
— Ще ги събуя тия обувки — простенва Едит. — Без тях ще ми е по-леко.
— Не говори дивотии. Не можеш да вървиш боса в тоя дъжд. Инак ще ме накараш да те нося на гръб.
Тя отново се засмива:
— Да ме носиш на гръб? Горкият. Колко метра смяташ да ме носиш?
— Колкото има до шосето.
— Ние говорим за това шосе, като че ли е някаква обетована земя — промърморва секретарката ми. — И съвсем забравяме, че там не ни чака кола. Просто не виждам как ще се приберем.
— Най-първо се стига близката цел, а после се гони далечната.
— Ти си целият изтъкан от тесен практицизъм. Чудя се даже как си запомнил оная песен.
— Също от практицизъм: за да не купувам плочата.
Репликата за плочата ми напомня нещо и аз съм на път да потъна в мислите си, когато Едит произнася:
— Това беше една хубава вечер. Ако не си я забравил.
Не съм я забравил. Защото всичко почна от оная проклета целувка на моста и от оная същата нощ, когато за пръв път почувствувах Едит като нещо повече от една женска физика в ръцете си. После дойде историята с елхата. Бях купил за Коледа тая елха само защото коледният подарък трябва да се постави под елха, а когато Едит вечерта се прибра, елхата меко блещукаше с разноцветните си лампички в ъгъла и жената не каза нищо и само застана пред дръвчето, додето я забелязах, че преглъща сълзите си. Не вярвах, че Едит може да плаче, и тя, разбира се, плачеше не за елхата, а за разни стари неща, и даже не плачеше, а се мъчеше да не се разплаче, но това е в края на краищата все едно и аз я прегърнах, за да я утеша малко, а тя се вкопчи в мене и само шепнеше: «О, Морис, защо ме разплакваш, това е първата елха в живота ми, първата малка топлинка» и разни други подобни. А после дойдоха и още някои неща, дреболии на дружба и внимание, между всички тия дреболии на всекидневието, за които не си струва да се говори.
— Хубава вечер беше — кимам. — Особено ако се има предвид, че бяхме съвсем близо до къщи.
— Престани — казва тя. — Обувките са ми достатъчни като мъчение.
Най-после сме на шосето. Каква полза. Редките коли минават една подир друга край нас, като отхвърлят с гумите си бризги вода. Никой не обръща внимание на вдигнатата ми ръка, ако изобщо я забелязва. Дъждът продължава да се лее без признаци на умора. Полегатите струи шибат главите ни и плющят с мек равен шум по асфалта.