Разбира се, мрачните облаци на хоризонта не са още повод да вършиш глупости, но туй, което се готвя да извърша, не е твърде рисковано за момента. Точно в мига, когато часовникът в коридора ласкаво зазвънява, аз оставям преписките, вземам шлифера си и без бързане се насочвам към широкия свят. Излязъл на улицата, тръгвам противно на обичая си не към кафенето на ъгъла, а в обратна посока. Преди да завия в първата пресечка, хвърлям лек справочен поглед назад и доволен от правотата си, продължавам все тъй бавно.
Едно момиче с тъмносин шлифер и светли къдрави коси ме задминава с леко кимане.
— А, госпожице Босх Добре, че ви виждам: напомняте ми едно забравено задължение.
Госпожицата спира за миг и аз се изравнявам е нея.
— Не ви разбирам. Какво задължение?
— Знаете, Едит е направила едно чудно откритие и понеже е болна, ме помоли да я заместя пред вас. Става дума за новите записи на Джанго Райнхард, които обещах да купя и да ви подаря от нейно име.
— Много мило от страна на Едит и от ваша страна — усмихва се Дора Босх. — Но не е нужно да си правите труда.
— Напротив, нужно е. Инак тя ще си помисли, че съм забравил. Както всъщност и бе станало.
Дора произнася още нещо в смисъл, че е много трогната, и ние продължаваме пътя си към Калверстрат.
— Трябва да ви кажа, че импровизациите на Джанго са наистина изключителни. Съвсем нови и непознати досега.
— Умирам от любопитство — възклицава съвсем по детски девойката. — Джанго е любимецът ми.
— Аз лично предпочитам Бекет — казвам с известен страх да не съм сбъркал името.
— О, Бекет, да Но Бекет е съвсем друго нещо. А Бени Гудман?
— Фантастичен — избърборвам, поемайки за втори път риска да се изложа.
Магазинът е достатъчно далеч, за да изразходвам и следващите две имена, запомнени от Питър, и достатъчно близо, за да не проличи невежеството ми. Купувам от плочата на Джанго два екземпляра — един за Дора и един за Едит — и на излизане предлагам да пием по едно кафе с торта, защото часът е тъкмо за кафе с торта.
— Не знам дали трябва да се съглася — отвръща колебливо Дора.
— Защо не?
— Знаете, мистър Еванс е твърде ревнив към връзките на личния си персонал.
— Какви връзки — протестирам. — Едно отбиване до сладкарницата няма да навреди никому. И после мистър Еванс днес е на вилата си.
Мисълта за шоколадената торта е твърде изкусителна и аргументите ми са достатъчно солидни, тъй че след малко влизаме в близката сладкарница и сядаме край масичката, закътана в едно от сепаретата.
— Не знаех, че мистър Еванс е тъй ревнив… — подхвърлям небрежно, додето Дора се занимава с огромния резен торта.
— Не става дума за ревност. Освен ако мислите, че ревнува и Ван Алтен — усмихва се момичето.
— Тогава какво?
— Нищо. Просто принцип.
— В един принцип трябва да има някакъв смисъл. Какво лошо например, че сме седнали с вас да изпием по едно кафе?
— Според мене нищо лошо. Но ако той ни види отнякъде, може и да изхвръкна.
— Шегувате се.
— Съвсем не се шегувам. Ева, предишната му секретарка, изхвръкна тъкмо за такава дреболия. Направо изхвръкна, въпреки че му беше и приятелка.
— А, да, чувах: Ева Шмит.
— Ева Ледерер — поправя ме Дора. — В «Зодиак» не е имало Ева Шмит, поне по мое време.
— Може да е търсел просто повод. Омръзнала му е като приятелка и е решил да се отърве.
— Вие все откъм тая страна обяснявате нещата — усмихва се Дора. — Обаче той се отърва и от Ван Вели, а Ван Вели не му беше приятелка…
— Ван Вели? Не съм чувал.
— Е, да, защото сте сравнително нов. Ван Вели беше вторият човек в архивата, но изхвръкна, макар да беше добър работник. Както и Ева беше образцова секретарка.
— Щом са били образцови, значи, не са останали без работа.
— Не, разбира се. Всъщност на Ван Вели не му остана време да търси работа, защото два дни по-късно се удави.
— Самоубийство?
— Така казват, но може и да е нещастен случай. А Ева още на другата седмица я взеха в «Прайскаф». Само че да си в Арнем не е същото, както да си в Амстердам.
— Вярно. Обаче важното е не само къде живееш, а и колко получаваш. Защото и в Париж да си, ако живееш като някой Ван Алтен…
— На Ван Алтен никой не му е виновен освен собственото му скъперничество — възразява Дора. — Когато трупаш пари за оня свят, на тоя, естествено, няма да ти е весело.