— А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.
— Това е. Само че вие сте изключение.
— В какъв смисъл?
— Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.
Жената отказва предложената й цигара и с една глътка допива кафето си. Изглежда, наистина бърза.
— Не разбирам все пак какво целите с проучването на тия неща.
— Как какво? Да го изоблича.
Тя ме поглежда със снизходително съчувствие:
— Съветвам ви да не се опитвате. Ще навредите на себе си. Еванс е силен човек.
— Но това са незаконни гешефти, и то за милиони.
— Е, да, обаче, сам знаете, че сума хора ги правят. И после вие не можете да представите никакви доказателства.
— Но тия документи все пак трябва да фигурират в някаква архива.
— Вярно. Само че вие никога няма да имате достъп до нея, защото това е частната архива на Еванс.
Тя взима чантата си и се приготвя да стане, обаче преди това ме поглежда наново с меките си кафяви очи и произнася тихо:
— Сериозно ви казвам: откажете се от тая идея да изобличавате Еванс. И много ви моля, не замесвайте никъде името ми.
— За това можете да бъдете спокойна. Все едно, че не сме се виждали. Колкото до другото, оставете на мен тия неща.
Ева ме поглежда, сякаш измерва психическото ми състояние:
— Знаете, на времето при Еванс работеше един тип на име Ван Вели…
— А, да, оня, дето се самоуби.
Тя кима:
— Вие очевидно сте доста в течение на работите около Еванс. Мисълта ми беше, че трябва да внимавате, за да не би и вие да се «самоубиете».
Тя става, награждава ме с една бледа усмивка и си тръгва.
— Ние все още не сме използували напълно възможностите на африканския пазар — казвам аз, като поемам предложената ми пура. — Смятам, че в това отношение една лична среща с Бауер е просто наложителна.
— Но, разбира се, Ролан, разбира се — избоботва сговорчиво червенокосият великан зад бюрото. — Прескочете до Мюнхен още тия дни.
«Още тия дни» може да се разбира и като «още утре». За мене такова тълкование е напълно удобно, защото времето на чакането е вече минало и сега е дошло времето на действието.
— Толкова ли е бързо? — пита недоволно Едит, като научава, че тръгвам още следния ден.
— Какъв смисъл да отлагам? Ти все едно няма да дойдеш с мене. Мюнхен не ти понася.
Тя не отговори, защото нямаше какво да отговори. Когато преди няколко месеца за последен път бях ходил в Мюнхен, секретарката ми категорично бе отказала да ме придружи. Това не й пречи да ме гледа малко накриво цялата вечер. Отдавам го на състоянието й — Едит все още качва температура и лекарят е предписал да пази стаята.
Когато заранта се отбивам да се сбогувам, заварвам жената вече облечена.
— Да не си решила да излизаш?
— Не мога до безкрайност да кисна в тая стая.
— Едит, без глупости Ще слушаш лекаря.
Тя не казва нито «да», нито «не». Настроението й все още е облачно.
Затова пък в Мюнхен, напук на есента, грее слънце. Над Карлсплац се носи тежък мирис на изгорял бензин, колите пълзят в гъсти редици, въздухът трепти от грохот на мотори и човек изведнаж почва да оценява прелестта на тихите амстердамски кътчета със сенчестите кейове и заспалите канали.
Бауер ме посреща в неизменното си добро настроение, уверен в себе си и в бъдещето на свободна Европа, и за да вдъхне и на мене част от куража си, ми връчва твърдата си като дърво десница.
— Какво ново?
— Новото предстои.
Разказвам му от последните събития това, което смятам, че трябва да му кажа, после излагам плана си.
— Твърде интересно — произнася със сухия си офицерски глас Бауер. — Но тук има риск.
— А къде няма риск? — питам. — Ако на всяка цена бягаме от риска, аз може би ще стигна до пенсия, но не зная вие докъде ще стигнете.
— Нима се грижите повече за нашите интереси, отколкото за вашите?
— Не съм дотам лицемер, за да твърдя подобно нещо. Смятам обаче, че интересите ни отлично съвпадат. Аз се задушавам на това чиновническо място, Бауер. Аз не съм от хората, които могат да ограничават амбициите си с една заплата. Искам да го направя тоя удар, да получа наградата си в наличност и да почна отново на свободни начала.
— Вие сте човек на риска, Ролан. Още от първата ни среща го забелязах.
— На пресметнатия риск — уточнявам.
— Добре, сега няма да спорим. Как сте пресметнали риска, това други ще оценят. Обадете се утре към обед.