На следния ден Бауер ме посреща в същото настроение и със същото безстрастно лице. Можеш да се взираш, колкото си щеш, в едно такова лице, това няма да обогати познанията ти по психология. Вместо да ми каже направо каква е оценката на пресметнатия ми риск, той започва въпрос по въпрос да оценява солидността на операцията, която засега съществува само в моята глава.
— В плана ви има логика — забелязва най-сетне някак против желанието си Бауер. — Но има и риск.
Не казвам нищо. Каквото съм имал да кажа по тоя въпрос, е вече казано. Мъжът зад бюрото втренчва в мене неподвижния си поглед, усмихва се сухо и произнася очакваната дума:
— Действувайте
Готвя се да запитам нещо, но Бауер ме спира с ръка:
— Имайте предвид обаче това, което и по-рано съм ви казвал: Рискът е изцяло за ваша сметка. Там, в «Зодиак», вие представлявате само себе си и постъпките ви засягат само вас и не мислете, че ако хлътнете, някой ще се затича да ви спасява. За нищо на никого не разчитайте.
— Дори на Ван Вермескеркен?
Въпросът е изтърван сякаш случайно, обаче Бауер за по-малко от миг обработва съдържанието му:
— Най-малко на Ван Вермескеркен
Той ме фиксира в упор и безучастният обикновено поглед този път е пълен с маса красноречиви неща.
— Ясно — кимам. — Посочете ми тогава човек за техническа помощ.
— Ще се обърнете към «Фурман и син». Но пак от свое име. Само от свое име.
Бауер замълчава, като че за да даде време на внушението да навлезе по-дълбоко в мозъка ми. После добавя:
— За всеки случай ще ви дам известни сведения за това лице, колкото да го подпрете по-солидно и да не се поддаде на изкушения. А ето ви и другото.
Той изважда от чекмеджето си нов черносин маузер и ми го подава:
— С пожелание да не ви потрябва.
След половин час излизам на осветената от обедното слънце улица. Миг по-късно от насрещния вход се измъква мършав човек с късо подстригана прошарена коса и поема по съседния тротоар. Вероятно просто съвпадение, защото човекът не ми обръща никакво внимание и завива в съседната улица. Съвпадение, само че — двойно. Този път ми е познат, но в момента не мога да си спомня откъде и откога точно и трябва да измина няколкостотин метра в жегата и навалицата, за да изровя първообраза от килера на паметта си: това е «приятелката» на Едит, мъжът, с когото тя се бе срещнала пред кафенето в Женева.
Предприятието за частни детективски проучвания «Фурман и син» — както и приляга на подобно тайнствено учреждение — е дълбоко скрито в дъното на някакъв лабиринт от стари сгради, пристройки и вътрешни дворове, между запустели зеленясали канали. Учреждението се състои от две помещения. Първото служи за приемна, канцелария и архива и в него са инсталирани няколко шкафа с потънали в прах папки, едно бюро и една безцветна секретарка в разцвета на критичната възраст. Втората зала, където бивам въведен след къса справка, е изцяло на разположение на Фурман и син.
Човекът с набръчкано жълто лице и клюнест нос, който ме посреща, вероятно отдавна е отвикнал от посетители, защото живите му неспокойни очи издават явно недоумение.
— Вие сте бащата? — питам любезно, като подавам ръка.
— Не, аз съм синът. Баща ми почина.
— Моите съболезнования…
— Той почина преди двадесет години — уточнява Фурман младият.
— Жалко — казвам. — Но това е една неприятност, която очаква всички ни.
— Именно.
— А додето сме живи, налага се да се справяме с други по-дребни неприятности. И аз си позволих да ви обезпокоя именно по повод на нещо от тоя род.
Убедил се, че не съм хлътнал тук по погрешка, шефът на предприятието най-сетне ми посочва с жълтата си сбърчена ръка едно изтърбушено кресло и сам се настанява в другото, още по-изтърбушено.
— Като представител на нечии търговски интереси имам нужда от дискретни сведения за известна серия сделки… — почвам аз и в същото време се питам дали наистина не съм хлътнал по погрешка в това царство на прахоляка и запустението.
Фурман ме изслушва внимателно и без сянка на учудване, додето живите му остри погледи през цялото време скачат като бълхи по лицето ми. Едва когато свършвам, очите му се успокояват и добиват замислен пресметлив израз.
— Проверката е възможна — казва най-после той. — Но извънредно трудна…
— Тъкмо затова се обръщам към вас.
— …А трудните неща струват скъпо — добавя Фурман-син, без да дава ухо на комплимента ми.
— «Скъпо» е общо казано — възразявам.
Шефът на фирмата отново потъва в задълбочен размисъл, после произнася една цифра, която наистина се нуждае от поправки. Корекцията бива нанесена едва след оживен пазарлък, впрочем съвсем излишен, понеже щом уточнявам, че справката ми е нужна до няколко дни, Фурман тутакси се измята: