— Идущата седмица ще трябва да отскочиш до Полша.
— Редовно или как?… — правя се на наивен.
— Както говорихме. Ще поставим тия дни въпроса на Ван Вермескеркен. Шефът е подготвен и не вярвам да откаже. Останалото остави на мене.
— Само да няма усложнения.
— Няма да има, не бой се
— Еванс ми се вижда сърдит…
— За онова ли? Глупости. Той още на следния ден беше забравил всичко. Той е от тия — миналото настрана; Изключителна личност. Особено в пиенето.
— Добре, Конрад. Вярвам ти. Ако ние с тебе не си вярваме…
Поглеждам го с прям приятелски поглед. Той също ме поглежда, после отмества очи. Има мигове, когато и закоравелият лицемер изпитва неудобство.
Разговорът трае до края на бутилката, но вече без нищо съществено, ако не се смятат някои мъдри обобщения на Райман във връзка с отношенията между мъжа и жената.
Когато се прибирам в къщи, Едит я няма. Странна жена. Едва не плати с живота си за едно преждевременно излизане, а сега пак повтаря номера. Обтягам се на леглото й, без да си давам труд да паля лампата. Трябва да са минали десетина минути, когато чувам крадливи стъпки по стълбата и предпазливо отваряне на външната врата. Малко по-късно се отваря и вратата на стаята и блясва буйната светлина на полилея. Следва сподавено възклицание.
— Защо се уплаши? — питам.
— А ти защо си се свил в тъмното?
— За икономии. Купих днес кола и трябва да мисля как ще я изплащам.
Колата е добре дошла като тема за Едит. Тя плясва с ръце от изненада, което излиза доста несръчно, тъй като секретарката ми не е по ръкомаханията, и почва да ме разпитва за марката, за модела, за цвета и даже предлага още сега да слезем да видим мерцедеса, с две думи, едва не експлодира от ентусиазъм. Аз от своя страна давам вид, че с удоволствие приемам тия потоци на опиянение, че ми е твърде приятно да ме баламосват и изобщо не отварям дума по въпроса къде е ходила. Тъкмо това мое поведение — може би защото малко пресилвам номера — почва да я дразни, вместо да я радва. Такива са някои жени — боят се да не ги запиташ за нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.
— Ти дори не полюбопитствува къде съм ходила — подхвърля небрежно тя, като се кани да премести тялото си от роклята в пеньоара.
— Защо трябва да любопитствувам?
— Защото такъв ти е навикът.
— Дружбата с тебе ми помогна да се отърва от маса лоши навици — отвръщам с тръпка на адмирация, понеже лекото отслабване от болестта съвсем не се е отразило зле върху анатомията на секретарката ми.
Жената застива в позата, която е заела, за да облече пеньоара, и понечва да каже нещо, но се сеща за невидимия магнитофон и само ми отправя изпитателен поглед, един от тия проучващи погледи, които на времето й бяха обичайни, а после постепенно бе забравила. Отвръщам от своя страна с чистия поглед на едно голямо наивно дете.
Едит се загръща с пеньоара си и се запътва към бюфета:
— Искаш ли да пиеш нещо?
— Мерси, пих вече.
Тя се завъртя кръгом, понеже сама не е по напитките, сяда в креслото пред кревата, запалва цигара и отново ме поглежда за справка:
— Какво ти е тая вечер? Нещо случило ли се е?
— Нищо. А на тебе?
Едит вдига рамене в знак, че няма намерение да отвръща на заяждания, и продължава да пуши мълчаливо. Задоволявам се да следвам нейния пример. И ние седим в тишината на тая стая, външно спокойни, почти като съпрузи, обаче и двамата усещаме едно невидимо трето лице, разположило се помежду ни и непроявяващо никакво намерение да си върви — нашето общо приятелче Недоверието.
Жената смачква недопушената цигара в пепелника и наново нарушава мълчанието, но тоя път само с поглед, който сякаш говори:
«За кое разузнаване работиш, мили?»
«Надявам се, че за което и ти, скъпа» — отвръщам аз също с поглед.
«Не ми ли вярваш, вече?»
«Защо? Напротив»
И ние продължаваме да седим така, почти като съпрузи, и да си разменяме светлинни сигнали с очи, но понеже диалогът между глухонеми е доста уморителен и никога не можеш да бъдеш сигурен в точното значение на един женски поглед, аз ставам най-сетне, прозявам се със сдържано отегчение и — тоя път гласно — пожелавам на Едит лека нощ и приятни сънища.
Прибирам се в покоите си на долния етаж, лягам и угасям лампата, понеже от опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с тебе самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред глутницата на виденията и на страховете.