Шлепът — вторият отдясно — се намира на не повече от двеста метра и все пак додето стигна до него, ставам вир-вода. Прескачам на палубата, извършвам една бегла предпазна операция, после се спускам безшумно по трите стъпала до вратичката и без да чукам, натискам бравата.
Помещението е осветено от жълтата светлина на слаба крушка. Ван Алтен седи до масичката, също както го бях видял последния път, само че сега не яде, а разглежда някакъв каталог. Каталог за стандартни вили, доколкото мога да съдя по снимките, зърнати отдалеч. Човекът затваря рязко каталога и става тъй отривисто, че очаквам тутакси да нададе вик за помощ.
— Май че ви стреснах — казвам на английски. — Изглежда, пак съм забравил да почукам…
— Какво искате? — пита неприязнено Ван Алтен и едната му ръка се протяга към телефона на масичката.
— Търпение, ще ви кажа. Само най-първо искам да ви предупредя за две неща: никакви вопли за помощ и никакъв опит за връзка с външния свят. Телефонът е прекъснат, а пистолетът, както виждате, е снабден със заглушител.
При тия думи аз му показвам отдалеч оръжието, разчитайки, че има известни познания по балистичните пособия. После приближавам към прозорчето и за по-голяма интимност спускам пердето. Но да се създаде интимност в тоя плуващ хамбар е загубена работа. Помещението е мрачно, обзаведено с мизерна мебел, в рамките на най-необходимото. Просто странно, че човек, който според злите езици получава крезовска заплата, може да живее в такава обстановка.
— Какво искате от мен? — пита все тъй неприязнено Ван Алтен, вече с по-сдържан тон.
— Искам да ви направя едно предложение. Можете да го приемете или не, обаче трябва да го изслушате.
Той не отговаря и продължава да стои все тъй напрегнат, почти опрял глава в тавана.
— Да седнем, а? — предлагам.
Ван Алтен сяда на предишното си място и машинално отмества каталога встрани. Аз се настанявам на стола от другата страна на масата, като продължавам да държа пистолета достатъчно добре насочен, за да е готов да заработи при първа необходимост, и достатъчно далеч от събеседника ми, за да бъде вън от обсега на сухите му костеливи ръце.
— Навярно се сещате, че става дума за архивата. Имам нужда от известни справки.
— Коя архива? — пита с мъртъв глас Ван Алтен.
— Тая, дето ви е поверена. И по-специално втората — ултрасекретната.
— Не знам нищо за такава архива.
— Тъй ли? В такъв случай какво правите по десет часа на ден в помещението над кабинета на Еванс?
— Питайте Еванс.
— Това ще стане по-късно. Сега вие сте на линия.
Човекът не благоволява да отговори. Той седи неподвижно, стиснал ъгловатата си упорита челюст и само погледът му подозрително шари от дулото на пистолета до лицето ми и обратно.
— Вижте, Ван Алтен: нека не прахосваме времето в лъжи и извъртания. Вие сте достатъчно умен, за да разбирате, че когато някой идва при вас с пистолет, трудно можете да го отпратите с някоя безсолна измислица. Ще разрешите ли?
Разрешението се отнася за цигарата, която се готвя да запаля, без да използувам деницата си, отредена за пистолета. Ван Алтен и тоя път се въздържа от отговор, тъй че решавам да запаля на своя глава. Дръпвам два пъти дълбоко и запитвам, като фиксирам човека в очите и дори малко между очите, точно в корена на носа:
— Как е? Парите за вилата вече налице ли са?
Човекът мълчи, но погледът му става още по-неприязнен, доколкото това е възможно.
— А средствата за самото имение? За мястото, обзавеждането и всичко останало?
Вдишвам още една порция дим, като продължавам да държа холандеца под погледа си.
— Вие се мислите на върха на житейската мъдрост, Ван Алтен. Но ако питате мене, вие сте наивен като дете.
— Не питам вас.
Човекът почва да се дразни. Това е по-добре от нищо.
— Вие сте се оставили да бъдете въвлечен в една игра, в която още от самото начало ви е отредено мястото на губещия. Вие сте избягали през войната в Америка, а по-късно, понеже едва сте се държали на повърхността, сте оставили да бъдете примамен чрез обещания за добра заплата и осигурено бъдеще. Но вашето бъдеще е тук, Ван Алтен. И като казвам тук, имам предвид не шлепа, а дъното на канала.
Холандецът продължава да мълчи, обаче погледът му вече не играе насам-натам, а е забит в масата. Човекът слуша.
— Вие навярно знаете не по-зле от мен как свърши вашият колега Ван Вели. Вашият край с нищо няма да се различава от края на Ван Вели освен може би по мястото на удавянето. Вие живеете като истински монах, пестите и последната стотинка, за да осъществите една скъпа мечта. Но тая мечта вие никога няма да я осъществите, защото работата ви заставя да знаете прекалено много, за да ви разрешат да се оттеглите. Хората, които знаят прекалено много, рядко отглеждат стари кости, Ван Алтен.