— Че в тая секретна стая няма ли някой шкаф, някое малко помещение?
— Коридорчето за тоалетната. Но това не е никакво скривалище, защото Еванс винаги може да надникне там.
— Е добре. Рискът ще бъде за моя сметка.
— Вие си мислите така…
— Само за моя сметка — повтарям. — Ако Еванс дойде, додето се разправям с него, вие ще се измъкнете.
Ван Алтен раздвижва устни в някаква мрачна усмивка, обаче не казва нищо. Що се отнася до мене, аз съм на мнение, че доколкото съществува риск, той е по-скоро вън от операцията.
— Разбира се, не гарантирам, че тая работа ще стане още утре — забелязва холандецът. — Ще трябва да се издебне подходящ момент.
— Добре — кимам. — Но имайте предвид, че не мога да чакам тоя подходящ момент с месеци.
— Аз също. При положението, в което ме поставяте…
— Вие никога не сте били в по-добро положение: на една крачка от щастието. Внимавайте само да не направите тая крачка в обратна посока. От момента, в който ще напусна вашето жилище, до момента, в който ще приключи операцията, вие ще бъдете под наблюдение.
— Само не ме плашете — изръмжава Ван Алтен.
— Пропуснахте да кажете как ще ми дадете знак.
— Ще ви позвъня точно в пет и десет по външния телефон и ще кажа «извинете, грешка». Впрочем вие също пропуснахте нещо. Сумата у вас ли е?
— Не, но имам чекова книжка.
— Не желая да се разправям с чекове. Това значи да оставя подписа си в банката.
— Какво значение? Нали ако ви дам парите в наличност, пак ще подпишете разписка?
— Никакви разписки и никакви чекове — отсича грубо Ван Алтен. — Няма да ви дам документ в ръцете.
— Но слушайте, аз не мога да се мъкна из града с джобове, издути от пачки банкноти…
— Щом идвате за такъв пазар, трябва да носите и сумата.
— Откъде да знам, че ще поискате такава сума Имам у себе си двайсет хиляди.
— Дайте ги
Вадя от двата странични джоба две пачки от десет хиляди и ги хвърлям на масата. Ван Алтен ги взема с престорена небрежност, обаче, преди да ги прибере, ловко и бързо разтваря краищата, за да се увери в съдържанието на пачките. После, осенен от нова идея, добавя:
— Дайте ми и чек за другите трийсет хиляди.
— Съгласно — кимам. — Само отстранете малко стола си, че ми пречите.
Той разбира мисълта ми и без възражения се Поотдръпва от масата. Премествам пистолета в лявата си ръка и попълвам чека.
— Предупреждавам ви, че при втората вноска ще искам от вас разписка за цялата сума — казвам, като му подавам чека. — Тогава вече няма да има от какво да се страхувате.
— При условие, че ми наброите осемдесет хиляди в налични.
Този човек във финансовите операции е по-труден даже от Фурман младия. Въпросът е дали ще бъде почтен колкото него.
— Надявам се, че нямате намерение да излизате тая вечер… — промърморвам, като ставам и прибирам пистолета.
— Къде ще вървя, по дяволите?
— Не за друго, но навън ужасно вали. Трябва да се пазите от простинка. И изобщо тия дни трябва да внимавате за здравето си.
При тия думи кимам на холандеца за лека нощ и излизам.
Навън наистина вали проливен дъжд.
Единственото, което може да се отбележи за целия следващ ден, това е, че в тоя ден не става нищо за отбелязване. Ако съм очаквал, че някой тип с бледо лице и тъмни очила ще надникне в стаята ми, за да попита «как сте?» и да ми тегли куршума, трябва да бъда разочарован. Никой не надниква, дори и Райман, и часовете текат напълно в зодиаковски стил, изпълнени с труд и мълчание в деловата канцеларска обстановка, ухаеща на паркетин.
Точно в пет, когато електрическият звънец в коридора ни подсеща, че на тоя свят освен канцеларска работа има и други радости, Едит вдига глава от книгата си и запитва:
— Ще вървим ли?
— Върви си. Аз ще постоя малко — отвръщам, без да откъсвам поглед от преписките, с които своевременно съм отрупал бюрото си.
Жената свива рамене в смисъл «както щеш», оправя фризурата си, поема движимото имущество — чанта, чадър и шлифер — и си тръгва. Моето оставане е съвсем непривично, но тя очевидно го взема като поредна проява на студенината, настаняваща се все по-устойчиво между нас през последните дни.
Почаквам до пет и десет, после прибирам книжата в чекмеджето и почаквам още малко, но никой не позвънява на телефона, за да ми каже «извинете, грешка».
На другия ден нещата се повтарят почти без изменение. На по-другия — също. Така минават още няколко дни. Едит свиква да се прибира сама и вече дори не пита «ще вървим ли?», а мълчаливо си тръгва, щом звънецът в коридора зазвъни. И тя проявява тоя такт не само в пет, а и на обед, убедена, че демонстративно я отбягвам. Толкова по-добре — това ме освобождава от необходимостта да измислям лъжливи обяснения за внезапно пламналата у мене страст към канцеларска работа.