Туй, което ме безпокои, е същото, което ме и обнадеждава: липсата на резки изменения в ситуацията. Ван Алтен може да е удържал думата си и да не е издрънкал за вечерното ми посещение в яхтата му. В такъв случай холандецът вероятно изчаква възможно най-подходящия момент. Обаче не е изключено Ван Алтен и да е проговорил. Обстоятелството, че още никой не ми е стрелял в корема и не ме е прегазил с кола, не е никаква гаранция за щастливо бъдеще. Аз не съм в положението на Любо, но това не значи, че съм по-добре. Любо бе премахнат бързо и без церемонии, защото планът да бъде прислушан по-подробно се бе провалил и защото бе ясно, че дори Любо да е надушил нещо, той е съвсем в периферията на цялата история. А аз не съм в периферията. Аз работя повече от година в самата светая-светих на централата и Еванс трябва да е идиот, за да мисли, че през цялото това време не съм нищо надушил и не съм нищо предал на тия, дето са ме пратили. Следователно, ако ми е писано да се помина от насилствена смърт, това едва ли ще стане без известни предварителни формалности с оглед да се разбере какво именно съм надушил, какво съм успял да предам и кому точно съм го предал.
Засега имам впечатление, че не съм следен, и това би било успокояващо, ако не беше само впечатление. Съществуват форми на наблюдение, които трудно могат да бъдат уловени, и следва да се предполага, че хората на Еванс ще прибягнат тъкмо до такива форми в един момент, когато дивечът не следва да се плаши преждевременно. Стените, сред които живееш, имат уши, прозорците, край които минаваш, имат очи и фактът, че подире ти не се мъкне никой, не е още никаква гаранция. И после, в края на краищата защо е нужно да бъдеш следен, щом като предварително е известно кога и как точно можеш да бъдеш спипан на местопрестъплението. Не е изключено бавенето на Ван Алтен да прикрива тъкмо грижливо обмисляне на операцията около моето спипване.
Не е изключено. И дори твърде възможно. Но тоя риск е вече предварително обмислен във всичките му варианти и приет като привило на играта, както е прието и решението — да ударя пръв. Това правило — да удряш пръв, когато боят така или иначе става неизбежен — е твърде полезно правило и аз съм го научил още в ранни младини заедно с всичките му хубави и лоши страни.
Туй бе станало след годините в приюта за подхвърлени деца, дето бях добил образованието си, и след първия ми трудов стаж като домашен прислужник при една дамичка, която ме бе изгонила с плесница от своя рай, ухаещ на френски парфюм и женска пот. Беше краят на лятото и случаят ме бе насочил към перона на сточната гара, дето всяка заран пристигаха десетки вагони с дини и чакаха разтоварване. За целодневно хвърляне на тежките дини от човек на човек се плащаше по двайсет лева, което не бе твърде лошо, ако се има предвид, че през обедната почивка можехме да ядем, колкото искаме, дини, а вечер — да отнесем колкото ръцете ми позволяваха.
Още първата вечер, когато си тръгнах с едно друго хлапе, хванал под мишницата си две топли дини, от сянката на площада изникнаха двама младежи и лениво се насочиха към нас.
— Как е печалбата? — запита единият.
— Печалба… скъса ми се кръстът от навеждане — рече спътникът ми, сякаш за да умилостиви младежите.
— Е, тъй се печелят пари… — промърмори вторият дангалак. — По колко ви дадоха?
Ние мълчахме и гледахме с нарастваща тревога непознатите.
— По колко ви дадоха бе? — извика повторно дангалакът.
— По двайсетак… — отвърна спътникът ми.
Аз не виждах смисъл да се включвам в разговора и само се оглеждах с надежда да открия някакъв изход, но изход нямаше. Площадът се простираше в здрача мрачен и пуст, ако не се смята втора група дангалаци на съседния ъгъл, излезли да пресрещнат неколцина други нещастници като нас.
— По двайсетак ли? — възкликна един от младежите. — Че бива ли да се трепете за такава дреболия — И внезапно изрева: — Какво зяпате бе Хайде бъркайте се, додето не е почнал маризът
Опитах се да побягна, но юмрукът на дангалака ме посрещна право в лицето. Из носа ми рукна кръв. Дините отхвръкнаха от ръцете ми и се сцепиха върху калдъръма. Додето посягах към носа си да спра кръвта, джебовете ми бяха преровени и един втори юмрук — този път в тила — ми подсказа, че разговорът е приключен.
— Мухльовци сте — рече на другия ден човекът, при когото разтоварвахме дини, като му разправихме патилата си.