Като се има предвид, че това е стаята на моите мечти, секретната архива е с доста банален и разочароващ изглед. Два металически тъмнозелени шкафа за книжа, голяма каса в същия цвят, затворени с капаци прозорци, вратичка към тоалетната и старо бюро, зад което седи в малко напрегната поза Ван Алтен.
— Касата е отворена — казва полугласно холандецът. — Само не губете време.
— А шкафовете? — питам, докато отварям масивната врата на касата.
— И те са отключени, но в тях има само търговски книжа. Побързайте, моля ви
Ако Ван Алтен играе на нервност, без да е нервен, той трябва да е велик актьор. Но безпокойството му, дори и да е искрено, още не е в състояние да ме успокои, защото причините на една боязън могат да бъдат най-различни. Така или иначе, съдбата на тоя човек е в собствените му ръце, нещо, с което аз например не бих могъл да се похваля.
Досиетата, свързани с моята работа, са наистина в касата. Това не са цели грамади от папки, обаче ако се има предвид, че сведенията са написани с твърде дребен шрифт на съвсем тънка хартия, обемът им не е никак незначителен. Отнасям ги на бюрото и изваждам от джеба си миниатюрен фотоапарат.
— Помагайте ми, за да свършим по-бързо — прошепвам на Ван Алтен.
Холандецът покорно почва да разлиства досиетата страница по страница, додето аз, опрял лакти в бюрото, действувам с фотоапарата.
— Нима всичко искате да заснемете? — пита човекът, като едва потиска нетърпението си.
— Само заради вас го правя — промърморвам. — За да не става нужда да ви безпокоя втори път.
Работата изглежда нищо и половина, но въпреки туй ни отнема близо час. Колкото повече наближава краят, толкова по-нервен става холандецът и толкова по-често трябва да му подвиквам:
— Дръжте по-устойчиво папката
— Не обръщайте по два листа едновременно
— Готово — казвам най-сетне, като прибирам апарата с последния филм.
— А парите? — пита холандецът.
— Ако искате чек, ще го получите веднага. Надявам се, че сте имали възможността да проверите наличността на сметката ми в банката.
— Не ме интересува сметката ви. Казах вече, че нямам нужда от чекове
— Тогава ще ви донеса утре вечер следващите осем пачки.
— До утре вечер вие ще офейкате — изръмжава архиварят.
— Мислех ви за умен човек, Ван Алтен, а вие ме разочаровате в последния момент. Не разбирате ли, че ако офейкам, това проваля наполовина задачата ми, понеже веднага ще предизвика подозрения и контрамерки. Аз бих офейкал само ако вие ме предадете, а вие нямате намерение да ме предавате, нали?
— Не, разбира се — отвръща, без да се замисля холандецът. — И все пак вие можете да офейкате.
— Казвам ви, че утре вечер ще имате парите франко у вас. Какво повече?
— Не искам да ги носите у нас. Ще ги сложите в куфарче и ще ги оставите на гарата: шкаф 295. Ето ви дубликат от ключа.
— Още по-добре — кимам и прибирам ключа.
— Сега слезте в чакалнята на втория етаж. Щом чуете, че дежурният се качва нагоре, използувайте момента и се измъквайте.
— А сигналната инсталация на входната врата?
— Взел съм грижата, тръгвайте Или искате да ми скъсате нервите?
Действията по отстъплението минават без усложнения. Пет минути по-късно вече се движа под ситния освежителен дъжд край заспалите тъмни води на канала. Здрачава се, но още е достатъчно светло, за да забележа, додето завивам в една пресечка някакъв човек на стотина метра зад мен. Случайните минувачи дори в такава пуста улица не са нещо свръхестествено. Обаче една малка проверка винаги е полезна. Насочвам се към гъмжилото на Калверстрат. Ако човекът се интересува по-специално от мене, той ще трябва да ме доближи при завоя към Калверстрат, в случай че не иска да ме изгуби в навалицата.
Така и става. Беглият поглед ме убеждава, че нелегалният ми спътник не е от хората на Еванс. Това е сивокосият приятел на Едит.
Десета глава
Когато твърдя, че нямам никакво намерение да офейкам, аз казвам самата истина. Макар че и у мене, като у сума хора, се спотайва едно същество, готово винаги да офейка. Задачата е изпълнена, микрофилмите са в джоба ти, повече от това няма да научиш, дори да киснеш тук с векове. «Какво повече чакаш? Да те очистят ли?» — Такива са накъсо разсъжденията на въпросното същество. Твърде логични на пръв поглед, което не ми пречи да ги оставям без внимание, защото това е логиката на страха.
Ван Алтен обаче не ми вярва. И човекът, който в този миг е зад гърба ми, също не ми вярва. Той си въобразява навярно, че се готвя да предприема бог знае какво, и иска на всяка цена да бъде в течение на действията ми и вероятно е съвсем сигурен, че не подозирам присъствието му.