Додето се движа сред множеството на Калверстрат и зяпам в осветените витрини, аз наистина обмислям едно начинание, по-точно две, между които се колебая: да вляза да се нахраня в снек-бара в края на улицата или да поиграя на криеница с преследвача си. В последна сметка спортната страст се оказва по-силна от лакомията. Свивам внезапно в тъмна тясна уличка, свързваща Калверстрат с Рокин, вмъквам се в някакъв вход, изкачвам стълбата до първата площадка и поглеждам през прозорчето. Две минути по-късно разпознавам сивокосия, който се озърта от ъгъла, а сетне забързва към Рокин.
Ако сивокосият е враг на дългото бягане, той ще направи бегла проверка по булеварда, а после ще се насочи към единственото място, където е почти сигурно да ме сбара — в собственото ми жилище. Затуй решавам да го изпреваря и да му отнема удоволствието да ме причака на входа.
Прибирам се, пожертвувал проекта за вечерята без особено съжаление, изкачвам се безшумно в квартирата си, за да не безпокоя Едит, и също тъй безшумно заключвам, като от педантизъм затварям и резето от вътрешната страна на вратата. През прозорците влиза достатъчно светлина от уличните лампи и това ми позволява да се съблека, без да хабя електричество, и да заема любимата си поза за размисъл — строго хоризонталната.
Светещите стрелки на часовника ми показват дванайсет без нещо, когато по стълбището се чуват предпазливи стъпки. Но това не са неравните стъпки от моя кошмар. Малко по-късно на вратата се почуква и чувам гласа на Едит:
— Морис
«За какво съм ти дотрябвал?» — питам аз на ума си.
По-силно почукване и по-силен призив:
— Морис
«Чухме де» — отвръщам пак мислено.
— Морис, мили, отвори за малко
«По-късно» — казвам по кода на телепатията.
Но жената очевидно не разбира от телепатия:
— Морис, лошо ми е, отвори
И понеже нито отварям, нито давам признаци на живот, жената се обслужва сама и натиска бравата. Уви, противно на привичките ми, вратата тоя път е заключена.
Едва в тази минута става ясно, че Едит не е сама. В коридора се чува шушукане, от което не мога да доловя нито дума, затова пък долавям красноречивото скърцане на шперц в ключалката. Човекът навярно си разбира от работата, защото шперцът уверено щраква и се превърта. Ново натискане на бравата. И ново разочарование. Тоя път шепотът е по-ясно доловим:
«Спуснал е резето отвътре.»
Пауза. Тихи, възможно най-тихи стъпки. И тишина.
Следната заран за всеки случай ставам час по-рано от обичая си и излизам също един час по-рано. Когато след продължителна разходка отивам в «Зодиак», Едит е вече на своя пост зад малкото бюро и съсредоточено трака на машината. Нито дума за среднощното прилошаване, изобщо нито дума вън от сухия поздрав и от служебните реплики.
На обяд Райман надзърна в кабинета ми с предложение да отскочим да видим какво прави нашият общ приятел господин Мартини. Оказва се, както следва и да се очаква, че господин Мартини е добре, но нито луничавият, нито аз сме настроени към изчерпателни консумации. Райман иска просто да ме осведоми, че се е създала неочаквана възможност за моето заминаване, макар и не за Полша, а за Източна Германия.
— Това е без значение — забелязва магистърът на рекламата. — Ще ти се възложи същата задача при същите условия. Стига да не си се отметнал.
— Защо трябва да се отмятам?
— Чудесно. Още днес ще дойдат да вземат паспорта ти за виза.
Допиваме чашите си и се разделяме с пожелания за приятен обяд, обаче в отношенията ни се долавя нещо натегнато и неловко, нещо, отиващо отвъд досегашната дружелюбна неискреност, нещо, което не може да се изрази и все пак се чувствува съвсем отчетливо.
Към три часа една от секретарките на Уорнър идва да вземе паспорта ми.
— Утре ще ви го дам — казвам. — Днес трябва да тегля пари от банката.
Чиновничката вероятно не е инструктирана какво да прави в случай на подобен отговор, защото само кима и си излиза.
«Точно така: намини утре — избъбрям аз подире й. — Макар да не гарантирам, че утре ще ме намериш тука.» Тази нощ имам среща с пощенската кутия на Бауер и това е последното ми задължение, което все още ме задържа в тоя град. Утре няма да съм тук. Но за да не бъда тук, паспортът трябва да бъде в джоба ми. Райман или се мисли за много хитър, или смята, че е настъпил часът, когато може да се действува и без прекалени хитрости.
Малко преди края на работния ден в кабинета ми се отбива втора посетителка — онова мило създание Дора Босх.