Светослав Славчев
Няма път за „Херкулан“
Връзката с Базата и друг път беше прекъсвала — случвало се бе често, но сега това стана някак особено.
Ферн, който тъкмо влизаше в командната кабина, усети, че станцията за миг или два забави хода си. За съвсем кратко време. Сякаш премина през пояс от невидим космически прах.
Но в този квадрант никой не бе чувал да е имало пояси от космически прах, още по-малко — невидими.
„Стабилизаторите! — помисли Ферн. — Пак са те, проклетите!“
В миналия рейс до Хекуба беше имал неприятности с два от стабилизаторите, затова първата му мисъл беше за тях.
Той вдигна очи и погледна левия край на пулта — там бяха малките изпъкнали екрани на настройките. Не, стабилизаторите сега бяха в ред. Значи трябваше да проверява дюзите. А ако истински мразеше нещо, то това бяха ядовете с дюзите и…
В същия миг големият стереоекран побесня. От дълбочината му изригна вулкан от сини искри, после закипяха черни и огненооранжеви вълни. Те като че се опитваха да прелеят извън пулта, но внезапно се усмириха, избледняха и настъпи сиво спокойствие.
Такова нещо не беше виждал. Кой знае какво ставаше в Базата! Винаги щеше да се намери някой да обърка връзките с контролните станции, после се чудеха какво да обясняват!
Жълтата зеница на Първия на пулта примигна — явно биоавтоматът се опитваше да оправи екрана, но не успяваше.
— Навигатор Ферн — каза зеницата, — връзката с Базата е прекъсната.
Ферн седна в креслото, протегна ръка и включи аварийния екран. С Базата можеше да става всичко, но някоя от съседните контролни станции по трасето все пак трябваше да се обади.
Не, това беше просто странно! Минаваха минута след минута — и нищо. Аварийният екран блестеше със своята равна седефеносива светлина. Като че всички по трасето Вега-Орион бяха измрели.
Ферн плъзна поглед по пулта. Не можеше да се каже, че се разтревожи особено, по-скоро беше изненадан и озадачен. Пултът беше в ред, само връзката липсваше.
— Първи! — каза Ферн, като се облегна в креслото. — Ти защо се умълча?
— Още проверявам — призна Първият и зеницата му примигна отново. — Трябва да ви съобщя допълнителна информация. Има неточност в ориентира.
— Какво? — не разбра Ферн. — Каква… неточност?
— Малка — поясни Първият и назова някакви стотни от ъглови секунди.
Ферн се извърна и започна сега внимателно да оглежда пулта. Това вече беше сериозно, защото беше абсурдно. В зенита като ярка точка блестеше бета-Орион и трите помощни биоавтомата на станцията определяха курса по него. Неточност в ориентира, както го беше казал Първият, означаваше, че бета-Орион просто се е отместил. Гълъбовият гигант бета-Орион се е отместил!
Или биоавтоматите напълно се бяха побъркали.
Вече не можеше да се самозалъгва. Беше се случило нещо, за което нямаше обяснение, поне засега нищо не му идваше на ум. Но се беше случило. Веичко още изглеждаше спокойно, но опитът го беше научил — такова спокойствие криеше най-подлите изненади.
Не можеше да седи и да чака. Трябваше да се опита да подреди фактите.
Така. Първо беше забавянето на станцията. Само за миг, но автоматите го бяха отбелязали.
После беше прекъснала връзката — както с Базата, така и по трасето.
И като връх на всичко беше дошло онова с биоавтоматите. Защото гигантът бета-Орион не можеше да се мести, това поне беше по-ясно от всичко друго.
Какво беше общото?
Ферн стана от креслото и пристъпи до илюминатора. Фосфоресциращата бленда трепна и спокойно се разтвори.
Всичко му беше познато — кадифеночерният мрак, далечните метални светлини от куповете звезди, розовото сияние ниско долу на чудовищната мъглявина Ниобея. Трасето му беше известно, то беше трасето на неговата станция.
Но коварното чувство за опасност не намаля. Даже се засили.
Само ако можеше да се свърже с Базата! Но тя се беше загубила, изчезнала. Както и той за нея.
Изчезнал?
Тази мисъл го прикова за момент, после той бавно се обърна и огледа кабината. Какво значеше „изчезнал“? Беше тук, жив, на две крачки от пулта. Станцията се подчиняваше на всяко негово желание. Щеше да прекрати рейса и да нареди връщане в Базата.
А станцията наистина ли се подчиняваше?
Той се върна бързо пред пулта. Не седна на креслото, а така, изправен, се втренчи в зеницата на Първия и каза:
— Първи! Осигури отклонение в курса, посока Неогея-две!
— Приех. Отклонение в курса, посока Неогея-две! — отзова се веднага Първият.
Чу се как се включи лявата странична дюза и Ферн залитна от тласъка.
„Глупости! — помисли той. — Започнах да върша глупости!“
Станцията се подчиняваше. Значи наистина можеше да се върне, щом пожелае. Не беше изчезнал. И нямаше да изчезне…