— Не мога. И сигурно няма да свикна.
Ферн го каза достатъчно твърдо. И долови погледа на Рима, която, седнала до Ноол, се хранеше заедно с тях. Какво имаше в този поглед?
— Вярно — каза бавно Ноол. — Човек не свиква лесно с това, не е умрял!
Ръката на Рима едва-едва докосна ръката на Ноол. Но той като че не забеляза.
— Така е. За нас беше по-лесно, защото сме заедно, двамата. Но всъщност е така. Нашите близки отдавна ги няма, значи и ние сме умрели. То е едно и също! Няма път за „Херкулан“.
Лицето му си остана все така сурово. Само дълбоките бръчки сякаш се вдълбаха оше.
— Не ме съветвайте! — каза Ферн. Излезе неволно остро и той веднага съжали. Тези двамата си имаха достатъчно свои грижи, за да понасят и неговото раздразнение! Щяха да излязат и да попаднат в свят, в който да изглеждат като чудо, като хора наистина дошли отвъд смъртта.
Можеше да ги разбере. Както и те него.
— Съжалявам… — започна Ферн. Искаше му се да каже нещо и да заглади неловкостта, но не намери подходящите думи.
Ноол само се усмихна с ъгъла на устните си.
Ферн се пресегна, взе чашата с аранхо и докато отпиваше, отново се опита да прецени положението.
Нямаше съмнение — бяха в капан. Сами. Никой не можеше да им помогне. Единственият изход беше да намерят пътя за излизане, а не — как го беше казал? — да пълзят като дребни мушици по вътрешната стена на мехурчето!
Но имаше още въпроси.
— Впрочем — каза Ферн — не ви запитах какъв е товарът на кораба?
Усмивката на Ноол изчезна.
— Хора. Нали ги видяхте?
— Онези… в контейнерите?
— Да. Велдери. Трябваше да ги оставим на Антей-трети: Но тъй като Антей… — Ноол се забави малко — …Антей по вашите думи не съществува, не зная къде би трябвало да ги предадем. Ако излезем, разбира се.
— Където е да е. За тях ще се погрижат, както и за вас.
Ноол замълча, после поклати глава.
— Не ме разбрахте. Те са велдери.
— Какви?
В съзнанието на Ферн се въртеше нещо, беше чувал тази дума. Но какво точно значеше?
— Велдери — повтори Ноол. — Хора, които сами са се поставили извън хората. При вас… след толкова години, наистина ли няма такива?
— Може би има — призна Ферн, — но нито ми се е случвало да видя, нито…
— Ясно. Да пренасяте. А нашият „Херкулан“ е кораб за велдери. Получаваме контейнерите, съобщават ни къде да ги отнесем и ги отнасяме. Затова, когато ви видях там, в залата, помислих, че сте един от техните.
Значи така. Нещата все повече се заплитаха. „Херкулан“, тази стара черупка, не беше обикновен товарен кораб, а пренасяше провинени! Долу в трюма лежаха в своите метални гробници трима души, безчувствени пътници за някаква дива планетка. Чудесен товар!
— В какво са виновни… тези тримата?
— Не ни е известно, нас не ни осведомяват. Двама мъже и една жена. Просто трябваше да ги предадем на Антей-три и толкова. Рима — обърна се той към жената пред пулта, — има ли нещо?
Рима само поклати глава.
— Може би все още е рано — забеляза Ноол.
Вярно, беше рано. Но неспокойствието, което беше притихнало у Ферн, наново се събуди. А ако не успееха да излязат? За Базата той вече беше безследно изчезнал, там бяха минали дни и щяха да минават! А тук той се влачеше из този капан на времето с прокълнатия „Херкулан“ и постепенно се забъркваше все по-зле в някакви истории!
— Вие слизали ли сте по-рано на Антей-три?
— Да. Сурова планета, доста даже. Лед, скали, пещери. За виновни в жестокост. За причинена смърт.
— И онези тримата са виновни?
— Сигурно. Ще имат всичко небходимо, за да преживеят на Антей-три. Но нищо няма да получат наготово. Ще се борят за всеки свой ден и всеки ден ще правят избора си — дали е по-добре да живеят сред хората, или извън тях. Някои се променят, някои — не. А при вас как е?
Ферн вдигна рамене.
— Не знам точно. Но мисля, че нещо от този принцип се е запазило. И има лечение — за онзи, който пожелае. Защото престъплението често е като болест. Така ще бъде и с тези тримата долу… като излезем.
По лицето на Ноол мина сянка.
— Ако излезем… — поправи го той. — И то в близките часове. Иначе, трябва да ви предупредя, ни чакат неприятности. Точно с тримата долу!
Те не излязоха в близките часове.
Рима и Ноол се смениха на пулта. Ферн мълчеше и следеше светлата точка, която се движеше бавно по екрана на локатора — „Херкулан“. Оранжевата ивица беше свършила, сега само старите биоавтомати на кораба определяха посоката. Но каква беше тази посока?
Всеки час тук… Ферн се стараеше да избягва проклетите мисли, но тревогата от време на време го заливаше на вълни. Още нямаше отчаяние, той знаеше добре, че и то ще се появи, но още го нямаше. И тази чужда командна кабина, с която не бе свикнал, сякаш го душеше.