Ферн вдигна очи от локатора.
— Смятам да се върна в станцията — каза той глухо. — И не се опитвайте да ми попречите!
Ноол се обърна и го загледа.
— Защо да ви преча? Вървете! Но вашият шанс е по-малък и от нашия!
Ферн се изправи. Нямаше да го разубедят! В станцията — там той зависеше само от себе си. Каквото имаше да се случва, нека се случеше там!
— Смятате, че ви лъжа? — сви устни Ноол. — Не. Аз мислих. Вашата станция не може да преодолее границата на сферата, нейната маса е малка! Но щом желаете, опитайте!
Не, тук повече не искаше да остане! Имаше чувството, че с всяка отминала минута губи нещо и че от станцията положението ще изглежда по-различно!
Ферн направи няколко крачки към вратата на кабината, но се спря.
— Можем да поддържаме връзка — каза той несигурно.
Ноол се усмихна криво.
— Можем, но защо? Нали видяхте, посоката беше почти вярна. Цялата работа е в това „почти“. Под какъв ъгъл ще попаднем в границата! Както ми изглежда, ние сме се плъзнали и сме отскочили. Или пак онази проклета окръжност, по която вървим… И да държим връзка, едва ли ще си разменяме радостни новини!
— Довиждане! — рече Ферн. — Желая ви успех!
— И на вас. Коридорът наляво и надолу.
Вратата се плъзна настрани, Ферн наложи шлема си и излезе.
Коридорът наляво и надолу беше в полумрак. Ферн натисна клавиша на прожекторите и когато светлината заля стените и наклонения под, се почувствува по-добре. Поне вършеше нещо, не седеше като кукла в креслото и не чакаше другите да действуват вместо него!
Ето там бяха мъртвите ескалатори, застинали в своята сложна плетеница. Той слезе по стълбичките и се поколеба само за миг. Там напред беше изходът към товарния люк.
— Първи! — рече Ферн в шлема си. — Аз се връщам!
— Приех! — отзова се Първият.
Вярно ли чу? Като че в гласа прозвуча една нотка на задоволство. Всъщност при двата милиарда кристални неврона на Първия нещо като чувство можеше да се очаква — Ферн го беше забелязвал, но никога не беше сигурен.
— Не си отивайте, Ферн! — каза един глас.
Ферн рязко се извърна. Конусите остра светлина се събраха по ескалатора зад него. Там стоеше Рима. Косите й очи примижаха, тя слезе няколко стъпала.
— Не си отивайте! — повтори тя. — Ние имаме ужасна нужда от вас, Юрбен е много горд, за да ви го каже!
— Каква нужда?
— Ако дойдете за малко, ще ви обясня.
Това нова клопка ли беше? Не изглеждаше. Рима схвана неговото колебание като съгласие, върна се по стъпалата и тръгна.
Там беше коридорът, по който той беше излязъл от трюма. Значи тя отиваше в залата с трите контейнера.
Ферн вървеше отначало подир нея, след това я настигна. Пред тъмния квадрат врата спряха, тя набра на клавишите шифъра и вратата се отмести.
Рима влезе вътре и му кимна с глава да я последва. След това застана пред контейнерите и прокара ръка по единия от екраните. В струята светлина от прожекторите не личеше много ясно, но Ферн веднага забеляза — екранът трептеше по-слабо от предишния път. И разноцветните ивици по него бяха слезли ниско, съвсем ниско.
— Те ще умрат — каза Рима. — Ние вече не можем да ги поддържаме, нямаме енергия.
Ферн замълча. По другите екрани ивиците вече се накъсваха.
— Толкова ли… — започна той.
— Много. За този последен опит да се измъкнем дадохме почти половината енергия, която ни оставаше. И сега трябва да решим.
— Какво да решите?
— Дали да живеят — каза просто Рима. — Ако продължим да поддържаме контейнерите, това ще убие всички ни. Нямаме изход. Те трябва да умрат. Хубаво е, че нищо няма да почувствуват. Само ще изключа енергията от таблата… — гласът й премина в шепот — …и ще се свърши…
— Чакайте! — Ферн рязко отмести ръката й.
— Защо? Мислили сме. То беше ясно още щом разбрахме, че сме в капана! Или те, или ние. Макар че… даже да ги изключим, и нашият ред ще дойде!
— Нямате право! — Ферн още държеше ръката й.
— Така ли? А какво право имат те да ни убиват?
— Не е същото! И в края на краищата, защо се нуждаете от мен?
Рима не отговори веднага. Издърпа ръката си, после каза тихо:
— Вие разполагате с енергия. Във вашата станция. Сигурно не е много, но ще ни даде някои възможности да ги съживим. Вярно, че и това не е кой знае какво решение, но отлага смъртта на всички ни. Храна поне имаме достатъчно… — Косите й очи се присвиха иронично. — За няколко столетия по вашите мерки!