— Както желаете.
Чу се превключването и гласът на Ноол изчезна.
„Нищо — помисли Ферн, — той не каза нищо за излизане от капана. Как го беше казал? Ъгълът, под който ще навлезем… И защо говори за някаква окръжност…?“
Беше му топло и уютно. Това беше неговата кабина в станцията, от която познаваше всяко забутано кътче, която беше част от него самия. Долният десен локатор малко играеше — още от времето, когато го удари в платформата на „Арахис“. После го бяха оправили, но нещо все пак остана. Резервните кислородни контейнери на охлаждането вибрираха. Нищо особено, само не намираше време да затегне съединенията…
Време. Думата мисъл проблесна тревожно в съзнанието му. Колко време беше минало откак… Почти две денонощия. Сто и четиридесет дни отвън, почти пет месеца. Вече бяха прекратили търсенето му по трасето, беше минал в списъка на безследно изчезналите. Не е шега — почти пет месеца. Селена сигурно беше тъгувала, може би още плачеше нощем. Ивар и Дейн бяха изпили мълчаливо по една чаша в негова памет, без да споменават името му — това носеше нещастие! — и после бяха заминали с „Трансорион“. Кой още бе мислил за него? Териан, щурманът Аргон, може би Долиа от Неогея-три, андроидът Ариел, разбира се… И кой друг?
Той с учудване проумя, че няма повече от десетина много близки — такива, при които може да отиде, когато му е тежко, да помълчи и те да го разберат. Другите също не бяха лоши — хора, които навярно бяха поклатили глава със съжаление, когато бяха научили, че е станало нещастие с него. Но те вече го бяха забравили в суетнята и препирните в Базата.
Не биваше да мисли за това. Щеше да се върне.
Но мислеше. И в металната полирана повърхност на рамката на пулта съзря лицето си — едно умалено лице. Тъмни, живи очи, които сега го гледаха напрегнато, с бръчици на умора в ъглите, набола брада, която покриваше заобленото му по момчешки лице, коса, нападала на кичури по челото. Неговото лице, което той сега — и това беше странно — разглеждаше като чуждо. Даже очите, и те се взираха в него като чужди очи.
Помръдна, лицето оттатък също се раздвижи.
„Трябва да се съвзема! — помисли той. — Лошо!“
Протегна ръка и мина с длан по рамката, закри отражението.
И докато до този момент все още в съзнанието му се таеше мъничко съмнение — че всичко не е точно така, че тази абсурдна история с различното време е мираж, — сега окончателно повярва.
Времето течеше различно. И неумолимо.
Тази увереност вече не го изпълни с тревога, можеше да го тревожи само несигурността. Просто трябваше да открие най-доброто решение.
Ферн въздъхна и се облегна в креслото. Помощ не можеше да очаква.
А ако успееше да определи в каква посока е границата? Това едва ли беше възможно, този проклет мехур на времето се движеше, навярно променяше очертанията си. А ако променяше очертанията… променяше…
Мисълта отново се върна оттам, откъдето бе тръгнала. Докато изчезна и се разтопи в едно непоносимо огнено сияние.
То беше навсякъде — избухваше на вълни в него самия, изпълваше дробовете му, изгаряше го. А той самият беше нищо, едно ослепено кълбо от плът, от което животът излиташе. В миговете, в които зад стиснатите до болка клепки се появяваше съзнание, това съзнание му крещеше, че трябва да се движи, да пълзи. Ръцете и краката се свиваха и изпъваха в безредни конвулсии, но пълзеше. Не знаеше накъде. Той само пълзеше и се гърчеше от ужас и отчаяние. Нещо се беше случило, нещо — невъзвратимо, за което друг беше виновен и заради което той умираше.
И едновременно като че се виждаше отстрани — това беше странното. Едно тяло в обгорен скафандър, вкопчено в пепелявочервена вкаменена пръст.
Времето не съществуваше, то беше само времето между две вдишвания. Разнебитеното съзнание, дресирано с години, вече не можеше да осмисли нищо. То се губеше, разтопено в сиянието.
В един миг все пак успя да събере оскъдните сили, останали в тялото, сви една от ръцете — нямаше представа дясната или лявата — и се преобърна. От удара не почувствува болка, той вече не чувствуваше болката. Само разбра, че се е преобърнал и втория път. Търкаляше се и с всяко преобръщане страшното сияние се губеше и пак се появяваше, докато изведнъж изчезна. Остана само задушаващата горещина.
Тази горещина беше нетърпима, но тя нямаше да го убие — това той разбра не с разума си, а с инстинкта на животно, който се бе запазил. И пак като че се видя отгоре.
Сега беше в една пукнатина с остро наклонен скат, полузатрупан от дребните пепелявочервени камъни. Но сиянието вече се лееше отстрани и пукнатината го пазеше в сянката си.