Съзнанието остана равнодушно, не се удиви на това, че го вижда като чужд — него, Ферн.
Но той не беше Ферн. Защото там, в полузатрупания скафандър лежеше друг човек. Беше друг и едновременно — същият.
„Кошмар — появи се бавно измъчената мисъл. — Това е само кошмар, защото не може…“
Какво не можеше?
Той отвори очи. Не беше кошмар, защото задушаващата жар беше в него, а зад запрашеното стъкло на шлема се сипеше мръсночервена пръст и сега той виждаше парченцата едри, сякаш под лупа.
„Какъв Ферн? Защо… Ферн?“
Това име му беше чуждо, но беше сигурен, че го е чул отнякъде или познаваше човек с такова име.
Сега друго беше важно — да се бори за всяка глътка въздух, за всяка минута живот, потопен в тази стопяваща горещина.
„Аргонавт… Арго…“ — помисли той и го заля отчаяние. Нищо не можеше да направи, трябваше да умре. Смъртта беше малко отсрочена, това беше всичко, но щеше да умре — подир час, два или десет. В синкавото пронизващо сияние на рентгеновото слънце, което щеше да се появи от другата му страна. Скафандърът му все още се бореше със страшната жар на червения гигант, който запълваше хоризонта, но срещу малкото рентгеново слънце беше безсилен.
Беше изоставен. „Аргонавт“ беше избягал. А там беше неговият най-близък, човекът, с когото бе летял години, с който бе минал през всичко и беше като част от него самия. Карг. Донис Карг.
Трябваше да се върне, защо трябваше да го изостави? Защото се е уплашил? Но трусовете не бяха прекалено силни, гейзерът от прегрята лава беше далеч. Може би само една обиколка, след това Карг щеше да го намери!
Надеждата се появи, той се улови за нея и с усилие изтика отчаянието. Само да издържи малко! Карг нямаше защо да го изоставя!
Беше излязъл да види радиомаяка и да провери програмата му. Знаеха, че на планетата няма нищо — една малка изгорена планета от системата М-246, но удобна за радиомаяк. Истинско чудо, оцеляло край тройна звезда — жълто умиращо слънце, червен гигант и безмилостно рентгеново слънчице, жестоко джудже. Почувствува трусовете, преди да стигне до радиомаяка. Бяха слаби трусове, те никого не заплашваха. Карг се обади от кораба:
— Как е, Венуел?
— Дребно. Ако се засили, ще се вдигна.
Беше съвсем сигурен, всеки миг можеше да излети. Реактивните дюзи на скафандъра му нямаха голяма мощност, но до кораба щяха да го отнесат — дори и да беше три пъти по-далеч.
И продължи. Стигна до радиомаяка, набра кода на люка. Нищо. Почака малко и го набра отново. Пак нищо.
— Какво става, Венуел?
— Не зная, сигурно е нещо в програмата.
Беше заобиколил купола на радиомаяка, за да се опита да влезе през аварийния вход — той винаги можеше да се отвори механично. Но покрай входа бяха натрупани остри късове и пръст, съборена от склона.
— Карг! — повика той. — Тук се отваря малко работа. Трябва да пратиш танкетката!
И тогава сипеят се размърда като напуканата кожа на гигантско влечуго. Той го усети, преди да го види. Страшен удар в гърба го запрати върху купола и още докато се премяташе, той натисна клавишите на дюзите. Включи се само едната, и то неравномерно. Тласъкът не го издигна, само го претъркули и той почувствува, че нещо в рамото му изхрущя.
Сипеят се гърчеше и слизаше като кафявочервена лавина, някак забавено, сякаш насън.
— Ка-арг! — изрева той.
Повдигна се, използва оскъдните тласъци от оцелялата дюза и заподскача по склона като голямо ранено насекомо. Мръснопепелявата лавина идваше. В средата й избиваха огромни кървави петна, по краищата се влачеха късове от големината на разчупени каменни зидове.
— Ка-арг!
Корабът мълчеше.
Той протегна ръка вляво под мишницата, където беше предавателят, намери малкото табло с клавишите и превключи. Чу се познатото изпукване в микрофоните. Предавателят работеше.
— Помощ, Карг!
Продължи да подскача и да се търкаля по склона. Пред ужасените му очи се отваряха пукнатини, разширяваха се. Той ги прехвърляше и падаше. Лавината наближи, склонът заигра под тежестта на отломъците й, после отмина.
Той се изправи с мъка и се обърна към платото. Корабът беше там. Зад начупените контури на скалите на фона на светлооранжевото небе се подаваше кърмата с отражателите. Но сега по тях пълзяха ярки отблясъци, а встрани се вдигаше мътилка от прах.
Той не повярва на очите си. По-точно — не осмисли онова, което виждаше, защото беше невероятно. „Аргонавт“ излиташе. А той стоеше като хипнотизиран, само неволно вдигна ръка и я протегна към кораба, като че можеше да го спре.
„Аргонавт“ излетя. Вдигна се над скалите, които пламнаха в тъмното малиново сияние на дюзите, остана за миг така, сякаш се колебаеше, и се заби в небето.