Много простичка беше тази съдба. Скоростта не растеше бързо, но той все пак долавяше тежестта в ставите си, по гръбнака и по най-чувствителните мускули — на лицето. Ако така продължаваше, след два-три часа — най-много ден! — те всички щяха на лежат по пода или притиснати в стените, смазани от ужасяващата тежест на ускорението. Нямаше да мислят, нямаше да се вълнуват, всичко щеше да свърши, както свършва един обикновен човешки живот. „Херкулан“ щеше да бъде кораб на мъртви.
Винаги се беше борил. Сега самата мисъл, че няма понятие за тази сляпа заплаха, го изпълваше с яд.
— Навигатор Ферн!
Той се обърна. Ноол и Рима, които полугласно разменяха по някоя дума, също загледаха екрана. Викаше го Първият.
— Слушам те.
— Изясних тази особеност на пътя. И мога да я покажа.
Ферн пристъпи към пулта.
— Да. Покажи!
— Нашият път е част от спирала.
— Какво? — не разбра Ферн и инстинктивно погледна към Ноол. — Повтори!
— Спирала със скъсяващ се радиус. Можете да я видите!
Зелената ивица на екрана подскочи и започна като жива да кръжи все по-бързо. Накрая спря, закова се в една точка и тази точка лудо се завъртя и заблестя.
Не беше спирала, а конус. Исполинска фуния, която свършваше някъде в този ад на времето. Фуния, която щеше да ги всмуче и да ги погълне като въртоп, като безмилостен смърч.
Сега вече беше ясно — онова, което Ноол му беше подхвърлил за пътя по окръжност и на което той не отдаде значение. Те бяха по ръба на смърча, обикаляха по края. Но извивките щяха да стават все по-къси, скоростта — все по-голяма. Докато…
Чу се нечие възклицание. Беше Рима и с ъгъла на очите си Ферн видя побледнялото й лице.
Разбираха вече какво ги очаква там, в дъното на въртопа. Макар че много преди това щяха да са мъртви. След тях „Херкулан“ сигурно щеше да издържи още някоя извивка, но после и той щеше да се пръсне на късове. Тези късове щяха да летят, да се разсипват на прах, който накрая, в онази блестяща точка, щеше да се свие в кълбо и да се превърне в чудовищна светлина.
Гравитационен вихър.
Думите сами изскочиха в съзнанието му и сякаш сами се повториха. Като че бяха думи на някой друг. Беше чувал, знаеше, че такива въртопи съществуват, но кой му беше говорил за тях?
Кой му беше говорил за тези въртопи? Напрягаше се да си спомни — като че това бе най-важното сега. Те бяха само легенди, от онези зловещи истории, които навигаторите си разказваха по дългите трасета в минутите на самота.
Гравитационен вихър. Чудовището на Галактиката. Капанът на времето раждаше чудовища.
И едно от тях беше този конус, който продължаваше да се вие на екрана. После се извъртя — Първият го показваше отстрани, стараеше се да го ориентира поточно.
„Сега само да не покажа…“ — помисли Ферн. Събра онова, което беше останало от предишната твърдост, и бавно се обърна към двамата.
— Той смята, че е гравитационен смърч.
Почака секунда и добави:
— Това трябва да се провери! Първият също греши. Имало е такива случаи.
Не можеше да го каже по-добре. Просто, защото в съмнението все пак се прокрадваше и частица истина — една нищожна вероятност Първият да е сгрешил.
Но зеленият конус висеше там и леко се поклащаше — съвършен и зловещ. Тримата добре разбираха — точно неговото съвършенство беше страшно.
Какво трябваше да стори по-нататък? Да спре страха, да го изблъска, да намери някаква опора за всички.
— Първи! — повика Ферн.
— Слушам ви.
— Не искам да отговаряш веднага. Ако онова там… — той се забави, защото търсеше думите — … ако онази спирала там е вярна, искам да намериш изход! Разбра ли добре, биоавтомат Първи?
— Не мога да приема задачата.
— Защо?
— Нямам данните от „Херкулан“. Запасите от енергия. За да се измени пътят, е нужна енергия.
— Сега, дявол да те вземе! Се-га! — изръмжа Ферн.
Той се пресегна към пулта, но Ноол го изпревари и включи „Херкулан“ към станцията. Чу се познатото пукане, екранът заискри и зеленият конус изчезна.
— Приех — отбеляза Първият.
— И внимавай! — повиши глас Ферн. — Този път се отнася и до теб, не само до нас! Ако се напъхаме в онази проклета фуния, и от твоите неврони няма да остане нищо!
Каза го и долови: другите двама му повярваха. Беше си върнал обичайното самообладание, все още малко привидно, но достатъчно. И нямаше да го загуби лесно.
— Сега трябва да видим… — започна Рима и спря. Ноол мълчаливо беше докоснал ръката й.