Аргут засега е по-малката опасност, реши Ферн. Главното е да прехвърли на „Херкулан“ запасите от енергия на станцията.
— Страх ме е, Ферн! — прошепна Рима, като гледаше пулта. — Той… не зная, но той е готов на всичко!
— Нямаме друг изход.
Някъде дълбоко у него се промъкна чувството, че греши, като я оставя сама, но той веднага го отхвърли. Сега всяко колебание беше фатално. Минутите течаха неумолимо.
— Ще поддържам връзка — увери я Ферн. — А ти се опитай да откриеш Ноол!
Наложи шлема, провери прожекторите и тихо запита Първия дали скафандърът е в ред. След това биоавтоматът от пулта му отвори кабината.
В дъното на коридора светеше голям рубиненочервен квадрат и гласът на биоавтомата повтаряше:
— Тревога! Ноол, слушате ли ме, Ноол?
„Много енергия губим!“ — помисли Ферн. Сега даже оскъдната светлина, която идваше от стените, му изглеждаше разточителство. Вървеше бързо, по котешки предпазливо, вслушваше се в шума от есалоновите си подметки и се мъчеше да долови всеки друг шум, който би се появил.
Знаеше къде е каютата на Ноол, само щеше да се отбие и да прибере бластера си. Лошото бе, че и Аргут очевидно имаше опит като навигатор — и то добър! — иначе не би успял да разгадае шифъра на каютата си. И можеше да се появи на най-неочаквано място.
— Първи! — каза Ферн в шлема си. — Има опасност за мен. От един мъж. Трябва да внимаваш и да ме предупредиш навреме, разбираш ли?
— Разбрах.
Очите на шлема трепнаха и от гласа на Първия Ферн се почувствува по-сигурен. Но тези коридори пред него му бяха чужди — зад всеки завой можеше да го дебне онзи озверен, почти загубил разума си Аргут.
Тук, коридорът вляво. Той отмина още един ярко светещ квадрат за тревога, притисна се до вътрешната стена на завоя и бавно се промъкна напред.
Следващият коридор беше тъмен, започваше секторът, в който връзката бе прекъсната. По него надлъж бяха наредени каютите, но той още не ги виждаше къде са. Квадратите на вратите им се разтапяха в полумрака.
— Рима! — повика той. — Сигурна ли си? Коя поред е каютата на Ноол?
— Третата.
Той се поколеба за миг, после посегна към малкото табло на скафандъра и пусна два от прожекторите. Светлината бликна в тесен силен поток, стените на коридора я отразиха.
В същата част от секундата Ферн се хвърли на пода, угаси прожекторите и притихна.
Каютата на Ноол зееше с отворена врата.
Не последва нищо. Коридорът отново потъна в сумрака.
Ферн се опря на дланите си и бавно започна да пълзи назад. Извъртя глава и се ослуша. После размърда устни.
— Първи! Има ли някой там?
— Не — отговори Първият и уточни: — Докъдето мога да установя.
Допълнението беше подозрително, но Ферн въпреки това се надигна бавно.
Сега Аргут беше въоръжен. Ферн вече не се съмняваше и не вложеше да си позволи нито едно непредпазливо движение. Беше прекалено достъпна мишена. Как онзи беше успял да се вмъкне в каютата на Ноол, беше неизвестно, но беше станало. Дяволската енергия и пресметливост на хората, завладени от една-единствена мания, му бяха познати.
А може би сам Ноол беше идвал и оставил каютата си така?
Той веднага отхвърли това предположение. Къде бяха Ноол и Карг?
Боеше се даже да помисли, че с тях може да е свършено. Че те сега лежат в онази каюта, свлекли се покрай креслата или масата — там, където ги е настигнал ослепителният лъч, в обгорени и разкъсани навигаторски комбинезони и с очи, в които бавно застива нищото.
И все пак го помисли. Изтегли се още малко назад и побягна ловко покрай стената. После спря, както му се струваше, закрит зад завоя, и каза бързо:
— Рима! Каютата на Ноол е отворена!
— Какво!
— Отворена е! Аргут е въоръжен!
Чу се един отчаян вик.
— Ферн! Къде е Ноол?
— Не е тук. Рима!
Тя не отговори.
— Съвземи се, Рима! Сега имаме нужда от теб. Няма да напускаш кабината!
— Ферн! — чу се накъсаният глас на Рима. — Ферн… кажи ми… моля те, Ферн…
— Не го виждам! — повтори Ферн. — Аз ще…
И изведнъж го завладя див пристъп на злоба. Един побъркан от ненавист, когото не бяха разгадали навреме, ги беше надхитрил, владееше положението и ги тласкаше към гибел — тях всичките, които се бореха и за него. Караше ги да се притискат о стените, да пълзят и бягат като обезумели плъхове!
Не.
— Аргут! — изрева Ферн. — Хвърли бластера! Аз идвам!
Той натисна с юмрук клавишите на прожекторите и тръгна.
Тъмнината пред него се раздра като завеса, всяка извивка на коридора стана видима.