— Идвам! Хвърли бластера, Аргут!
Ускори крачките си, почти тичаше. Вратите на каютите бяха пред него. Първата, втората… отворената врата на третата!
Втурна се в нея, без да мисли, сигурен, че в следващия миг няма да чувствува вече нищо, че последното, което ще види, е сблъсъкът на светлина със светлина.
И спря. Стоеше прав, размахал гневно ръце, като се мъчеше да се опомни.
Каютата беше пуста.
Беше взел реванш срещу страха, но с нищо не бе помогнал никому. Ноол и Карг бяха някъде другаде, Аргут беше някъде другаде, готвещ се неизвестно за какво.
Минаха десетина секунди докато отново оцени положението.
— Рима! — повика я дрезгаво Ферн. — Рима!
— Да! Какво стана?
Тя вече се беше съвзела.
— Тук няма никой. Ноол е жив, сигурен съм!
Прозвуча убедително, просто затова, защото сам го повярва.
После излезе и тръгна по коридора.
Тежеше, ускорението вече тежеше чувствително. А в гонитбата с Аргут той почти беше забравил надвисналата гибел, смерчът, който бавно и неотвратимо ги поглъщаше. Шансовете намаляваха. Всяка минута можеше да е съдбоносната — онази, която ще тегли невидимата черта да или не.
Трябваше да отиде в станцията. И трябваше да открие Ноол и Карг.
Имаше едно-единствено място, където можеха да бъдат. Залата с контейнерите.
Даже малко се учуди, че не чувствува страх, когато се затича по коридора към залата. Мускулите се напрягаха повече от обичайното — той го усети подсъзнателно, но не забави крачките си. Тъмнината бягаше пред него, ехото от стъпките кънтеше зад гърба му.
Стигна задъхан и се взря удивен. Там, на мястото, където трябваше да е малкото табло за отваряне на залата, чернееше дълбока рана в стената. Разкъсаните й краища още леко димяха.
Вратата беше блокирана, това беше ясно. Но какво ставаше оттатък?
Ферн се хвърли върху тъмния квадрат и го заудря, с всичка сила. После спря и се ослуша.
Отначало нямаше нищо, след това изведнъж се чу звук. Някой чукаше отвътре. Един път, пауза, два пъти, по-голяма пауза, три пъти.
— Живи са! — извика Ферн. — Рима, живи са! Тук, в залата с контейнерите!
Една отчаяна въздишка на облекчение беше отговорът.
Само с няколко думи Ферн се опита да обясни онова, което според него се бе случило. Ноол, Карг и жената — Диала — бяха вътре. Аргут ги беше открил, но не бе могъл да влезе. И навярно дяволски бе бързал, защото се беше задоволил единствено с това да изгори до дъно таблото. Сега тримата, затворени вътре, чакаха някой да се справи с бронирания квадрат. При друг случай не би било трудно, но нямаха връзка, понеже Аргут ги беше изпреварил. Последователно, с маниакална хитрост, той беше открил биоавтомата на втория сектор и го бе унищожил.
Редът на събитията можеше да не е такъв, но това нямаше значение. Най-важното беше, че тримата са живи. Той го повтори и потрети, сякаш за да се увери сам докрай.
Повече нямаше колебание. Аргут можеше да блуждае където си иска по кораба или да дебне някъде своите миражи. От всички на „Херкулан“ само той, Ферн, беше в опасност. Рима и тримата при контейнерите бяха недосегаеми.
Нито минута бавене — трябваше отдавна да бъде в станцията!
— Слизам към товарния трюм! — заяви Ферн.
Тръгна по коридора бавно, като с ъгъла на очите си следеше завоите. После забърза, слезе по плетеницата от мъртви ескалатори и приближи трюма. Вече не чуваше никакви шумове — значи тук почти напълно липсваше въздух. В тези коридори Аргут не можеше да проникне. Макар че все още беше нащрек, тази мисъл го изпълни с увереност.
Вратата на трюма се раздвижи тромаво, отвори се и той пристъпи по дебелия слой скреж. Светлината от прожекторите лудо се блъсна в пода и високия таван, открои издатините на платформата за танкетки всъдеходи и тъмната пътечка от неговите ботуши. Ферн мина по нея, набра сигнала за отваряне на шлюза и каза:
— Рима, чуваш ли ме? Излизам.
Ако не се смяташе това, че Първият предвидливо бе намалил всички светлини в станцията, нищо друго не се беше променило. Зеницата на Първия отбеляза със свиване неговото идване и без да изчака да свали шлема, го осведоми:
— Навигатор Ферн, ускорението на станцията се увеличава!
Беше излишно да му го казва. Краката му вече с усилие се отлепваха от пода, чуваше в ушите си биенето на собствения си пулс. Така, както преценяваше, сега едва ли имаха повече от тридесет процента шанс за успех, а може би беше и по-малко. Но нямаше желание да пита.
— Е-е… — промърмори Ферн — щом искаше да съм тук, тук съм! Дай връзка с „Херкулан“!
Подпря се на креслото, без да сяда, и бързо огледа пулта. Да, ускорението растеше все по-отчетливо.