— Имате връзката! — обади се Първият.
На стереоекрана, доста замъглено, изплува лицето на Рима.
— Все още нищо! — каза тя. Седеше като застинала и ферн разбра: не искаше да прави ненужни движения.
— Приготви „Херкулан“! Ще прехвърлим запасите!
Тя даде някакво нареждане на биоавтоматите, което Ферн не чу, после го погледна и измъчено се усмихна.
— Мисля, че сме готови, Ферн!
Ферн се облегна с две ръце на креслото. Не трябваше да сяда и да се отпуска, после щеше да е безумно трудно да се изправи.
— Първи! Нареждам: приготви се…
Оттатък, в кабината на „Херкулан“, нещо се случи. Лицето на Рима се изопна, косите и очи се разшириха от уплаха.
— Ферн! — извика тя. — Аргут… той…
— Какво!
— Открил е биоавтомата на третия сектор! Двигателите!
Двигателите! Думата го порази, завари го неподготвен.
Това не беше предвидил! Чудеше се къде е изчезнал Аргут, подхождаше към него с мерките на разума. И беше сбъркал. Ненавистта на Аргут беше избрала друг удар.
Щеше да парализира кораба.
Отвори уста, но не каза нищо. Бяха осъдени на смърт. След всичко, което бяха направили.
Ужасените очи на Рима се впиха в него, устните й шепнеха нещо, но какво — не се чуваше.
— Свържи ме… там! — каза Ферн.
Рима само протегна ръка. На екрана се появи Аргут.
Навярно биоавтоматът го гледаше съвсем отблизо, защото на светлата полусфера се изряза лицето: сините, преливащи от тържествуваща омраза очи, брадясалите страни, ъгловатото чело, по което оскъдната светлина хвърляше не отблясъци, а сенки.
— Аргут!
Лицето противно се ухили. В очите играеха пламъчета.
— …Опитай се да разбереш! — Ферн вложи цялата си воля в гласа. — Ако убиеш биоавтомата, ще загинем! Всички! И ти, и ние! Разбери!
— Чуде-сно! Чуде-сно разбирам! — проточи Аргут и се изсмя хрипкаво. — Само че няма да успеете. Никъде няма да ме захвърлите! Никакъв Антей-трети! Никакъв!
После изведнъж като че някой изтри смеха от лицето му. То се изкриви в гнуслива гримаса.
— Лъжци! Мръсни лъжци! Най-после сте в ръцете ми!
Той се изтегли малко назад, вече се виждаха раменете му.
— Почакай! Почакай за бога! Ар…
Един изпепеляващ блясък изтри лицето. Екранът се заля от огиеночерен порой, който замръзна, напука се и изсивя.
— Рима!
Екранът се наряза от дълги ленти и в тях, разкривено и насечено, беше лицето на Рима. Две очи, част от устните, косата.
Устните се движеха. После изведнъж всичко изчезна.
Краят. Това беше краят.
Без да мисли, Ферн заобиколи креслото и се отпусна. Не искаше нищо, нямаше нужда да прави каквото и да било. Просто щеше да седи така и да чака. Загуби и това беше всичко. Без двигателите на „Хуркален“ те бяха обречени. Единственото му желание беше да няма болка, да мине спокойно оттатък. Какво?
Първият казваше нещо.
Той с мъка събра думите и проумя смисъла. Първият питаше дали трябва да прехвърли цялата енергия, дали е нужно да остави резерви за катапулта.
Катапултът? Гравитонният кондензатор — това беше оръжието на станцията. Уредбата, която можеше да даде рязък удар в пространството, да отхвърли всеки нападател. Беше помислил по-рано за нея, когато за пръв път разговаряше с Ноол и търсеше как да избяга от „Херкулан“.
Главата му бучеше, очите се наливаха с кръв. Идваше. Онова, неизвестното и сигурно спокойствие идваше.
Катапултът? Една мисъл с мъка си проби път в помътеното съзнание. Станцията имаше още енергия… достатъчна за катапулта… можеше да тласне „Херкулан“… да се опита да го извади от смерча… станцията също щеше да отскочи… но можеше да опита. Там, на „Херкулан“ бяха живи пет души, които… Какво беше казал Ноол? „Човек е способен да излезе от своето нещастие…“
— Първи!… Събери цялата енергия в катапулта!
„… само ако е готов да се пожертва за другиго.“
Той не знаеше дали говори, или само мисли, че говори, защото не се чуваше. Сякаш като през дебел пласт вода до него стигна:
— Приех…
— Прицел в „Херкулан“…
Едно усилие още, едно малко усилие! Там бяха живи пет, души…
— …приех.
— Удар!
И повече нямаше нищо. Само безкрайно падане, което също се изгуби.
Когато се свести в една от каютите на пътническия кораб „Мегамар“, Ферн дълго лежа и от време на време отново потъваше в безпаметен сън. Оставяха го на спокойствие. „Мегамар“ беше открил станцията по сигналите за помощ, излъчвани от един от биоавтоматите, беше се отклонил от пътя и бе прибрал полумъртвия навигатор.
По-късно, в Базата, когато се съвзе достатъчно, Ферн започна да разказва. Връщаше се, повтаряше, припомняше си.
И му вярваха, и не. Всичко можеше да е бълнуване на изпаднал в кома навигатор, когото бяха обявили за изчезнал. И навярно беше така. Но защо за повече от седем меридианни месеца не бе загинал? Това оставаше неясно и доста неубедително се обясняваше с изключителните възможности на човешкия организъм.