Беше точно едно от онези отвратителни положения, които Ферн безкрайно мразеше. Като че някой беше подреждал нещата така, че да го постави в задънена улица. Да прекъсне връзката с Базата. Да измисли тази абсурдна история с отместването на бета-Орион и накрая да му поднесе един кораб, който по всички правила на навигацията просто не трябваше да съществува.
Не се страхуваше, от какво можеше да се страхува? „Херкулан“ беше една изоставена стара черупка. Щеше да отиде, да се опита да влезе — ако това още беше възможно! После щеше да мине по глухите коридори до командната зала, да намери паметта на биоавтомата на пулта и да чуе какво е останало в нея. Нямаше никаква опасност, беше длъжен да го направи.
И не му се искаше. Дълбоко в него се надигаше нежеланието да бъде единствен свидетел на чуждото нещастие, да чуе онова, което се е разиграло преди десетки години в командната зала — виковете на отчаяние по коридорите, последните думи по каютите. Всеки инстинктивно се пази от нещастието, то има странното свойство да бъде заразно.
Но той просто нямаше избор. Трябваше да отиде на „Херкулан“ и да разбере какво се е случило с него.
— Биоавтомат Първи! — каза Ферн.
— Слушам ви.
— Опитай още веднъж връзка с Базата! И ако не успееш, избери курс за скачване!
Той почака малко и се изправи. Още веднъж през съзнанието му мина една мисъл — че преди да види „Херкулан“ със станцията се бяха случили някои прекалено необичайни събития.
Но после тази мисъл изчезна.
Шлюзовата камера се отвори бавно, като че дълго се колеба. Тя беше ужасно стар модел и едно малко чудо бе, че въобще се отвори.
На черното небе ясно се изрязваше огромното метално тяло на „Херкулан“, виждаха се дългите назъбени драскотини по обшивката. Под командата на биоавтоматите станцията бе насочила светлините си към шлюза и Ферн, който се беше заловил за ръба, се опита да погледне вътре.
Беше сравнително малка камера. Стените и подът й бяха покрити с дебел слой космически скреж — гладък, плътен, недокосван от човешки крак. Подобен скреж се наслагваше в стари изоставени помещения от изпаренията в корабите, проникващи през невидими пролуки — газове и прах, заледени от космическия студ. Скрежът тук заобляше всички издатини и в острата светлина на станцията блестеше в синкави и жълти искри. По пода се източваха две дълги, сега почти изравнени вдлъбнатини.
Някога тази камера беше служила добре, сигурно я бяха смятали за достатъчно удобна. Малките космически всъдеходи се бяха плъзгали по ивиците, бяха излизали и се бяха връщали, някой ги беше посрещал, бяха носили вести и товари от отдавна забравените бази на Антей. Сега имаше само космически скреж, наслоявал се година след година. Скреж, нищо друго.
Ферн се залови здраво за ръба, почувствува го под тънките ръкавици на скафандъра, наведе шлема и напрегна мускулите си. Беше вече вътре. Включи двата прожектора на раменете на скафандъра и се огледа. От силната светлина камерата изглеждаше по-малка. Ходилата му потъваха в скрежа и отпечатваха грубите набраздени стъпки от ботушите му.
Той пристъпи няколко крачки, намери вдясно от вратата вътрешното табло за управление. Натисна клавишите и ако трябваше да признае пред себе си, почти желаеше таблото да не работи. Тогава щеше да се върне в станцията и да следва „Херкулан“, докато намери някое друго, по-добро разрешение. Мъртвешката пустота наоколо и този всепроникващ скреж го потискаха.
Но механизмите бяха здрави и в кораба навярно беше останал някакъв запас от енергия. Външната врата на шлюза пак така бавно, на тласъци, се затвори. Потокът светлина от станцията секна, но прожекторите на скафандъра бяха достатъчни.
— Първи! — каза тихо Ферн в шлема си. — Виждаш ли добре?
— Достатъчно — потвърди гласът на Първия. Неговите шест очи, вградени в шлема и зад прожекторите на скафандъра следяха всичко. Освен тях в скафандъра бяха вложени уши, обоняние, сетива за радиация и магнитно поле. Ферн можеше да бъде спокоен, но по навик държеше ръка върху бластера, който висеше на гърдите му. Не смяташе, че нещо оттатък вътрешната врата го заплашва — просто това беше един полезен навик.
Вратата изчака няколко секунди и се отмести. От ръбовете й се откъснаха малки облачета скреж, беззвучно се разпиляха и затрептяха като снежинки в конусите студена светлина. Зад вратата се откри сравнително широк входен коридор, който завиваше само след няколко крачки.
— Ако Базата се обади, ще ме свържеш веднага! — нареди Ферн. Той все още не беше загубил надежда.
— Разбирам — отзова се Първият. — Трябва да ви предупредя. Има неточност във времето.