Не беше каюта. Не беше и склад. Дъното на малката зала беше заето от четири дълги метални цилиндъра, наредени един над друг. До всеки от тях в стената бе вграден малък екран. Три от екраните фосфоресцираха със слаба зеленикава светлина, четвъртият беше тъмен.
Ферн стоеше на входа, после инстинктивно направи движение назад.
Виждаше светлина. Значи корабът не беше мъртъв. Колкото и нищожна да беше тази светлина, тя означаваше, че в глъбините на реакторите бе останала енергия. Че имаше автомати, които я разпределяха и пренасяха. И че тези особени цилиндри бяха нещо много важно. Какво му напомняха те?
Фасетните очи в шлема и скафандъра му също разглеждаха залата, но Първият мълчеше. Ферн изчака няколко секунди и прекрачи входа.
Нищо не се случи.
Той бавно приближи цилиндрите. Вървеше предпазливо, с добре отмерени движения, сложил ръка на бластера на гърдите си. Корабът беше жив, а това вече беше заплаха.
Екраните бяха малки, с напукани от времето ъгли, но работеха. По трептящия като полярно сияние зелен фон пълзяха оранжеви и тъмносини ивици, преплитаха се и се раздалечаваха. Ферн ги загледа, после отмести очи към цилиндрите. Там вътре…
Там вътре имаше замразени хора.
Ферн пристъпи от крак на крак и отново се вторачи в екраните. Тези странни плетеници от линии следяха за живота на трима души. Хора, които бяха прекрачили повече от столетие. А той самият не знаеше какво да направи, защото отдавна никой в Базата не се занимаваше с анабиоза.
Може би и не трябваше нищо да прави. Щеше да огледа целия кораб и тогава да прецени. Само да се възстановеше връзката с Базата!
Кораб с трима замразени на борда! Трима навигатори, смятани за безследно изчезнали, сега се появяваха от небитието! Тези от Базата щяха да се побъркат, когато им го съобщеше! Разбира се, той не трябваше нищо да прави, нужно бе всичко да се запази така, както го бе намерил.
— Навигатор Ферн! — каза Първият в шлема му. — Наблизо има хора. Внимавайте!
— Разбира се, че има! — процеди Ферн. Той мислеше за замразените.
Обърна се да излезе от залата и застина.
Точно срещу него на няколко крачки пред входа стоеше един мъж с насочен към гърдите му бластер.
И пръстът му натискаше спусъка.
Спаси го това, че не помръдна. Стоеше, гледаше и в мислите му нямаше нищо. Просто чакаше ослепителната бяла светлина и болката. Даже съзнанието, че ще умре, още не беше станало съзнание.
Пръстът не слезе докрай. Бялата смъртоносна светлина се бавеше.
Минаха няколко безкрайни мига.
— Обърни се! — заповяда мъжът. Гласът му се чу ясно в шлема.
Ферн се обърна бавно, като механична кукла.
— Хвърли бластера в ъгъла!
Всяко непредпазливо движение щеше да е краят. Ферн разбираше това и съвсем ясно разбираше, че сега само от пълното подчинение зависи да живее.
Чу няколко стъпки — мъжът се отмести встрани. Ясно защо. Ако Ферн внезапно се опиташе да се извърти и да го улучи, нямаше да може, защото вече не знаеше къде е.
Но Ферн и не мислеше да опитва. Сега живееше, всяка нова секунда живееше, а после щеше да види. Даже не беше осмислил това, колко е невъзможно да има жив човек на кораба. Прие го като факт, защото там стоеше един мъж с бластер срещу гърдите му. Бластерът беше някакъв стар модел, но мъжът не беше привидение.
Ферн хвана с две ръце бластера си, вдигна го високо над главата и го захвърли в ъгъла. Металът издрънча и притихна. Ферн остана така, не сне ръцете си.
— Махни шлема си! — нареди мъжът. И пак се отмести. Той явно подозираше, че Ферн може да има и друго оръжие, и не желаеше да рискува.
Ферн се поколеба само за части от секундата. Да свали шлема си? Но мъжът оттатък беше без шлем. Значи можеше да диша.
С една ръка Ферн откопча предпазителите, набра шифъра на рамото си и шлемът леко щракна в леглото си.
— Навигатор Ферн! — чу се тихият глас на Първия. — Свалянето на шлема е опасно за вас!
— Мълчи! — озъби се Ферн. — Когато трябваше…
Какво „когато трябваше“? Първият го беше предупредил навреме, че има хора, той сам си беше виновен!
Ферн вдигна шлема, въздухът от скафандъра излезе със свистене през страничните вентили.
Като че невидима ръка го хвана за гърлото. Опита се да преглътне, да поеме дъх, но не можа. Пред очите му заплува червено сияние. Още веднъж опита да поеме дъх…
„Значи така… се свършва…“
Това беше последната му мисъл, преди да изгуби съзнание.
Чувствуваше се като привързан за огромно махало. То се вдигаше високо, толкова високо, че слънцето изгаряше очите му през затворените клепачи и стомахът болезнено се свиваше. После махалото се спускаше стремително надолу, засилваше се, оставяше го да се носи така, като безпомощна топка мускули, която всеки миг ще се разбие в земята. И отново политаше нагоре.