Мисъл нямаше, имаше само едно примитивно усещане, че е жив. Но постепенно заедно с болката и мъчителното прилошаване се появи и съзнанието, че тази болка е той, Ферн. И че трябва да се отърве от това ужасно люлеене.
Не бързаше да се събужда. Инстинктивно долавяше, че събуждането носи опасност. И че тази неизвестна опасност може да бъде много по-лоша от болката и стремглавото падане.
Мина време, ритъмът на махалото като че се забави. Като че то вече не се издигаше толкова високо, даваше му време да отдъхне и да събере сили.
Ферн с усилие отвори очи.
Нямаше слънце. Напротив, беше тъмно. Лежеше, вдясно от него едва-едва проблясваше синкавовиолетово петно. Скъперническата му светлина сякаш още повече сгъстяваше мрака наоколо.
Ферн с мъка съобразяваше. Лежеше, засега нищо не го заплашваше. Болката и прилошаването бяха само в него, не го люлееше никакво махало. И тази светлина не изглеждаше опасна.
Той бавно, много внимателно помръдна първо ръцете, после краката си. Движеше ги, не беше ранен. И беше без скафандър.
В съзнанието му отчетливо изскачаха картини от това, което се беше случило. Вратата на люка — когато влизаше в мъртвия кораб — и облачетата скреж под сноповете светлина. Застиналите ескалатори, мрежата от коридори. Залата с контейнерите за замразени хора. И невъзможната, абсурдна поява на онзи мъж с бластера.
Започва да го обзема неясно раздразнение. Защо точно на него, Ферн, трябваше да се случи? Защо все с него? Другите навигатори летяха, отиваха и се връщаха, и едва намираха какво да докладват на диспечерите, а той…
„Спокойно! — помисли. — Спокойно!“ Знаеше, че раздразнението с нищо няма да му помогне. Беше попаднал в мъртъв кораб, който неочаквано беше оживял. И трябваше да измисли как да излезе оттук. Всичко друго не беше важно.
Но какво беше това синкаво петно?
Зрението постепенно се беше изострило и сега Ферн, макар и с мъка, различаваше предметите около себе си. Петното беше квадрат — синкав малък екран. Лежеше върху обикновено легло — от леглата в космическите каюти. Беше старо, но удобно.
Протегна по-далеч ръка, опря се и се повдигна на лакът. Докъдето можеше да види, намираше се в малка, пестеливо направена каюта. Легло, плот в стената, врата. И този екран.
Някой се беше погрижил да го пренесе тук след като му беше взел скафандъра. Но не знаеше нито къде се намира, нито какви са намеренията на онзи, който го беше пренесъл. Беше безпомощен като новородено коте.
Ферн предпазливо спусна крак и докосна пода. Не се чуваше никакъв звук, тишината като че извираше от всеки предмет наоколо. Остана така минута или две, като обмисляше положението си. Засега нищо не го заплашваше. Малко му се виеше свят, но това беше от доста разредения въздух. И все пак в каютата можеше да се диша. Не се знаеше какво може да се случи, ако се опита да отвори вратата. Оттатък можеше да бъде вакуумът, космическата пустота. А къде беше онзи мъж със стария бластер?
Можеше да се изправи. И да огледа каютата съвсем отблизо.
Ферн напрегна мускули и в този миг тишината изведнъж се пропука. Най-напред един неясен шум изпълни каютата, после глас:
— Слушате ли ме?
Като че беше гласът на онзи мъж и идваше от екрана, Ферн леко покашля.
— Да. Чувам ви.
— Кой сте вие?
— Ейлус Ферн, навигатор втори клас. База Неогея-две.
Гласът замълча, след това каза неприязнено:
— Такава база няма. Кажете истината!
Ферн поклати глава.
— Вижте скафандъра, там е написано. И въобще кой сте вие?
Гласът не отговори, но явно се вслушваше от екрана.
Ферн разтърси рамене, попила ръцете и краката си. Беше здрав, но всички мускули и стави тежаха, движенията му бяха мудни, мислите лепнеха. Разреденият въздух — това беше причината. Налягаше го сънливост, искаше му се отново да легне. Но вместо това си наложи едно усилие, вдигна се от леглото и пипнешком започна да изследва своя затвор. Впрочем той още не знаеше дали е наистина затвор и какви са намеренията на онзи, който говореше с него.
Вратата беше обикновена, с шифър, който му изглеждаше лесен. Ако имаше сега помощта на Първия, навярно веднага би успял да излезе. Но не беше сигурен, че си струва.
— Къде се намира Неогея-две? — Гласът се появи изведнъж, пак така внезапно, както първия път.
— Не знам — вдигна рамене Ферн. — Ако знаех аз къде съм, бих могъл да обясня.
— А не знаете ли?
На Ферн се стори, че в гласа се появи една особена нотка. Като че онзи някак принудено се усмихна.