— Освен това, че корабът ви е „Херкулан“ и ме разпитвате като ваш пленник! Не ви ли е унизително?
— Ами вие защо влязохте? Никой не беше ви канил!
— Откъде да зная, че има някой жив? Корабът отдавна е заличен от базата ви. А и база нямате!
— Лъжете! — заяви убедено гласът.
Ферн се отпусна на леглото. Разговорът го уморяваше.
— Защо да лъжа? Базите на Антей не съществуват. Били са пренесени много… не знам даже кога!
Той се взря в екрана и каза зло:
— И вие не съществувате! Не може да съществувате! Всичко това… аз го сънувам!
— Глупости! — отвърна гласът. Но думата прозвуча неуверено. — Почакайте!
Екранът промени цвета си, заблестя стъкленосиньо, като че някой включи към него енергия. В светлия квадрат се появи мъжът и загледа Ферн. Сега и Ферн можеше да го разгледа отблизо.
Имаше сурово, грубо изсечено лице. Навярно не беше много възрастен, но дълбоките бръчки около устата и по челото го състаряваха. Зад присвитите клепки във Ферн се взираха две тъмни, остри зеници. Правеше впечатление на решителен, внушаващ сила човек. Това впечатление се засилваше и от строгата униформа на навигатор — такава униформа Ферн не беше виждал.
Двамата се изучаваха десетина секунди. После мъжът каза:
— Ноол. Юрбен Ноол, командир на „Херкулан“. Съжалявам, че постъпвам така с вас, но нямам друг избор! И ако не е някаква клопка, вие наистина сте от база Неогея. На скафандъра ви има данните. Какъв е този малък кораб вън?
— Контролна станция пета по трасето Вега-Орион.
— Н-да… — каза Ноол, — изглежда, че още не сте разбрали.
На Ферн леко му се виеше свят, от време на време очертанията на мъжа на екрана се разливаха пред очите му.
— Какво да съм разбрал?
Ноол поклати глава.
— Вторият в капана. Вие сте вторият в капана! — Клепките му се свиха почти докрай. — Впрочем защо трябва да го разбирате! И ние не го разбирахме. Капан на времето.
Ферн преглътна с мъка.
— Това е самата истина — кимна Ноол. — Сега не мога всичко да ви обясня, ще помислим какво да правим с вас. Само едно ще ви кажа. Видях годината на скафандъра ви. Ако и това не е някаква клопка, вие можете да ми бъдете внук. По-лошо! Внук на моя внук. Сега разбрахте ли?
— Не.
Ноол го загледа внимателно.
— Ясно. Не е клопка. Иначе веднага щяхте да се съгласите, да потвърдите… А вие сте един нещастник като нас. Предполагам, че нямате връзка с базата си.
— Изгубих я.
— Нещо друго особено случи ли се, преди да ни срещнете?
Ферн облиза засъхналите си устни.
— Особено?… Да. Станцията забави хода си, после Първият съобщи, че има отклонение в ориентира. А причина не намерихме, поне аз не намерих.
— Кога стана това?
— Около два меридианни часа преди… е, преди да ме заварите там, в залата.
— Само два часа? — От изненада Ноол се наведе напред в екрана, после се обърна назад. — Чуваш ли, Рима? Преди два часа той е влязъл в сферата!
Зад него се появи мургава жена с раздалечени, коси очи. Тя също се наведе в екрана.
— Вярно ли е?
— Да — потвърди Ферн. — Какво толкова?
— Посоката! От коя посока приближихте към нас?
— Така няма да може! — изправи се Ноол. — Рима, подготви кабината! А аз сега ще дойда за вас! — обърна се той към Ферн. — Ще взема и скафандъра ви!
— Коридорът вляво — каза Ноол. — Съжалявам, засега няма да ви върна бластера!
Те вървяха двамата — Ферн напред. Той вече се чувствуваше добре, противното виене на свят беше преминало. В шлема си чуваше гласа на Ноол.
— Първи! — повика Ферн. — Какво е сега отклонението ни?
Първият каза едно число и Ферн даже подсвирна от удивление. Станцията отдавна бе излязла от трасето.
— С кого разговаряте? — запита подозрително Ноол. — С вашия биоавтомат? Трябва да разговаряте само чрез мен!
— Съвсем и не мисля! — озъби се Ферн. Той си беше възвърнал самочувствието. — Вие искате помощ, не аз!
Ноол премълча. Отвори една врата и влязоха в командната кабина. Само с един поглед Ферн оцени обстановката.
Беше малка кабина, тясна и съвсем пестеливо осветена. Таблото беше от много старите, биоавтоматите — съвсем примитивни. И всичко важно за живота на екипажа — въздух, топлина, храна — беше събрано тук, на едно уязвимо място. Старо, прекалено старо.
Пред пулта седеше жената, която Ноол нарече Рима. Когато отвориха вратата, тя се обърна към тях. Не можеше да се каже, че е красива, но у нея имаше особена привлекателност и деликатност в движенията.
— Седнете! — кимна Ноол към средното кресло. — Вие сте дяволски прав! Ние искаме помощ, а не вие! Макар че и вие, и микроскопичната ви станция сте в ръцете ни!